сряда, 18 ноември 2009 г.

КИЕВСКОТО БЪЛГАРСКО КНЯЖЕСТВО

КИЕВСКОТО БЪЛГАРСКО КНЯЖЕСТВО
Димитър Димитров, 2009г.
1. НЕЗАВИСИМО КИЕВСКО КНЯЖЕСТВО
В края на ІХ век град Киев става столица на независимо княжество. Това е естествена последица от икономическото, културното и политическо развитие на района, а не прищявка на варяга Рюрик с дружината му от скандинавски произход. Варягите несъмнено са играли съществена роля в борбата за надмощие в районите на Киев и Новгород, но според летописа на Волжска България - Български летописи - Джагфар тарихи6, Рюрик /с българското име Лачин/ е брат на кан Джилки /855-882 г./ и син на кан Урус Айдар /805-855 г./. След смъртта на последния във Волжска България започват междуособни борби между кан Джилки като законен наследник и застъпник на исляма, и Лачин/Рюрик/ - по-малкия син, поддържник на старата вяра.
През първата половина на ІХ век районът около Киев и на север до Балтийско море, който е северозападната част от Велика България, наречен „Ак Урус” – Бяла България за разлика от остатъчната Волжска България, наречена ”Кара Урус” – Черна България, е управляван от таркан Будим /787-859 г./, син на кан Крум и брат на кан Омуртаг. В контекста на политическите реалности по Северното Причерноморие и изобщо на територията на бивша Велика България това означава зависимост на Киев от Дунавска България. Не случайно в Джагфар тарихи са отбелязани приятелството и дружеските връзки между Шамбат, един от първите български владетели на Киев и брат на Кубрат, и Аспарух, както и обезателството поето от Аспарух, след смъртта на Шамбат да попечителства наследниците му, останали в най-западните части на Велика България.
Поради особено благоприятното си местоположение, Киев става стратегическа цел за Рюрик /Лачин/, тъй като цетралните райони на Волжска България остават твърдо под властта на брат му кан Джилки. За овладяването на Киев, Лачин/Рюрик/ използва военна подкрепа както от хазарите, така и от варягите. При военни действия с променлив успех, на страната на Рюрик участва варягът Асколд /Халиб/, а на страната на кан Джилки, варягите Ерик и синът му Олег/Салахби/. От 875 г. българинът Джун, внук на Будим и варягът Олег /Салахби/, син на Ерик са съуправители на Киевска и Новгородска област, зависими от Волжска България и настойници на сина на Рюрик – Угор Лачин, който е държан под стража. В 911 г. синът на Асколд , Худ, завзема Киев и издига за княз сина на Рюрик - българинът Угор Лачин /Игор Рюриков/. С това прекъсва политическата зависимост на Киев както от Волжска, така и от Дунавска България.
Основоположникът Лачин /Рюрик/, синът му Угор /Игор/ – княз до 945 г. и останалите князе от Рюриковия род укрепват властта си над околните славянски племена, развиват и укрепват икономическата и политическа независимост на княжеството от Хазарския хаганат и поддържат близки отношения с Аспарухова България. Те остават в историята като създатели на киевската княжеска и по-късно царска династия, не поради нов, чужд или специален етнически произход. И преди тях владетелите на Киев са българи. Не и поради религиозни причини. Те също са езичници, както и предшествениците си. Не и поради династична приемственост, защото предшествениците им също са преки наследници на български канове. Те стават основоположници на Киевската княжеска и царска династия, защото извоюват пълната независимост на Киевското княжество.
2. КИЕВСКАТА ДИНАСТИЯ
Според „Летописец руских царей”7 и „Родословец руских князей”7, съпругата на Угор /Игор/ е българската принцеса Олга от Плиска. Дъщеря на Владимир Рассате /или на сестра му Ана/, тя ревностно приема християнството, въпреки отстъпничеството на баща си /вуйчо си/, управлява княжеството от 945 до 969 г., до пълнолетието на сина си Святослав. Името на Святослав не е свързано с по-късно утвърдения етноним „славяни”, които околните народи по това време наричат „склави” – роби, а с българските думи „свят” и „славен”, и княгиня Олга влага в това име напомняне за наследствените права на сина си над Преславския престол. От този момент това име и сродни имена, завършващи на „слав” се срещат твърде често в славянските именници и в имената на руските князе, но произходът им е български, също както българското име Угор намира широко разпространение като Игор.
Княгиня Олга става първата киевска християнска светица, не само защото въвежда християнството в Киев и строи по подобие на родната си Плиска град Плисков /днешния Псков/, но и заради мащабната си вътрешна и външна политика, подчиняването на околните славянски племена и приобщаването на княжеството към българската култура. За разлика от майка си, Святослав остава езичник и синът му получава името Владимир, на прадядо си Владимир Рассате, също българско име, получило оттогава широко разпространение в Русия. Основа на това име е индоевропейският корен *mēr – голям и то се среща често както в българския именник, така и в този на германските племена /Валдемар/, особено в знатните родове. Един от синовете на Владимир от българска принцеса, който е ревностен християнин, получава името на прапрадядо си Борис І – Борис и заедно с брат си Глеб стават първите руски християнски мъченици.
Изложеното до тук изяснява българската идентичност на княжеската фамилия в Киев. Походите на Святослав в България, независимо че са инициирани от византийския император, са открита претенция за българския престол. Лев Дякон описва образа на княз Святослав при срещата му с Йоан Цимисхий на Дунав: „Главата му е голо обръсната, от едната страна виси сноп коса ...”.3 Това е старинен признак за знатност на рода у българите и никак не кореспондира със славянски или варяжки княз.
Около 968г. по време на походите си в Дунавска България, княз Святослав съобщава на майка си, княгиня Олга, че иска да премести столицата си от Киев по близо до центровете на цивилизацията – в Преславец на Дунав, защото: „Там е средата на земята ми и там се стичат всички блага”7.
Войските на Святослав окупират Дунавска България, а след оттеглянето им Византия я завладява. Загубата на независимостта на Дунавска България е цената, която България плаща за отстраняването на Владимир Рассате от властта и официалното въвеждане на християнството.
В края на ІХ век в околностите на Киев вече отдавна са се настанили езически славянски племена. Тяхната неприязън към християнството и противопоставянето им на политиката на княжеската фамилия достига апогея си при убийството на княз Игор през 945г. и жестоките гонения, които предприема княгиня Олга против тях. Тези събития, подробно описани в различни Киевски летописи, потвърждават тезата за неславянския произход на княжеската фамилия в Киев.
В енциклопедиите по средновековна история е записано: първата владетелска династия в Русия (862-1598), князе, велики князе и царе (от 1547). Основоположник - Рюрик. Представители: Олег, Святослав I Игоревич, Владимир I, Ярослав Мъдри, Иван III, Иван IV Грозни и др. Последен цар от Рюриковичи е Фьодор Иванович. Всички те, както и 226 княжески фамилии, които водят произхода си от многобройните разклонения на Рюриковия род са от български произход. Българи са и християнските духовни водачи на Киевското княжество и на Русия до 1417 г. Най-славният от тях, Киприян - митрополит Киевски, Литовски, Московски и на цяла Русия, от рода на Григорий Цамблак, е роден в Търново през 1330 г. В продължение на 17 години този високообразован българин заема най-високият пост в йерархията на Руската православна църква, като възприема и прилага реформите и концепциите на Патриарх Евтимий Търновски. След смъртта си е канонизиран като светец.
От изложеното до тук може да се направи извод, че Киевското княжество е създадено като българско княжество и първите му владетели са преки потомци на кановете на Волжска и Дунавска България. Като такова то съществува в основните си характеристики до завладяването, опожаряването и разграбването му /дори и на манастирите/ през 1169 г. от Андрей Боголюбски, княз на град Владимир. През 1362 г. Киев влиза във Великото Литовско княжество, през 1569 г. става воеводство в състава на Жечпосполита, а през 17 век е завладян от Русия.
3. НАСЕЛЕНИЕТО НА ГРАД КИЕВ И РЕГИОНА ПРЕЗ ІХ – ХІ ВЕК
За неславянският произход, облик и самосъзнание и на основното население на Киев през Х и ХІ век има достатъчно доказателства. В летописно съобщение е споменато, че през Х век външния вид на жителите на Киев не се отличава от този на печенегите.4
Важно доказателство за принадлежността на населението по средното течение на реките Днепър, Днестър и Прут към българското езиково и културно пространство са намерените в района на Звенигород, Западна Украйна оловни печати, изложени в Ставрополския и в Националния музеи в гр. Лвов. Те са изследвани и описани от Хрушевски /Зап. ХХХІ-ІІ, 1899, стр.21-22/ и публикувани от И.Свиенцички.8
Част от тези печати принадлежат на византийски и венециански търговци и духовници, които имат свои представителства в района и върху които има надписи с гръцки и латински букви.
Има обаче няколко печата на кирилица, от прочита на които следват интересни изводи. Първият от тях е жълтокафяв с диаметър 24-25 мм. и тегло от 14.6 гр., с образа на Свети Никола и надпис „НКОЛАИ” около него на лицевата част и ясен кирилски шрифт върху обратната част: „Г-И ПОМОЗ/И (рабу) СВ/ОЕ(му) ВА/СIЛИ”. Хрушевски приема, че това е печата на болярина Васил /Василко/ от Требовьа, от края на ХІ век.
Върху друг сивкавозелен оловен печат с диаметър 27-29 мм. и тегло 11.1 гр., датиран от ХІІІ век, е изписано: „МИНА – ДА/НЪ(C)ЛО/ВО”. Свети Мина е покровител на далечните пътувания и Хрушевски приема, че това е търговски щемпъл на Данил /Данило/, вероятно крупен търговец, пътуващ със стоките си до Византия.
Върху лицевата страна на трети оловен печет с диаметър 37-39 мм. и тегло 28.2 гр.е изобразен неясен образ на светец и надпис: „О –А-ГI-О”, а върху обратната му страна: „К-ЕR-Θ/КΩNANΘ/П/ ПPISΔ(OU)K /ΘЕСАЛΩN/ В(OU)ЛГАР S/СЕРRAC”. Този печат вероятно е принадлежал на Конант, български търговец от гр.Солун, пребивавал временно или постоянно в района.
Върху лицевата страна на друг розовожълтеникав оловен печат с диаметър 24-25 мм. и тегло 9.8 гр. е изобразен епископ Козма, когото княз Ярослав провъзгласява за епископ на Галич през 1157г., в чест на гостуването на брата на император Андроник Комнин в неговия двор. На обратната страна има надпис с гръцки букви: „ МЕ Р ΘV/СКЕПОIC /МЕКОСМАN/ ГАЛITΣ/АС”. Същата година Васил /Василец/ е поставен за епископ в Переславл.7 Василец /Васил/ и Козма /Кузман/ са български духовници, но последният ползва гръцки букви върху печата си.
Първият извод е, че през ХІ и началото на ХІІ век външните хора за този район /изпратени по служба дипломати и духовници, както и търговците/, дори когато са, и се декларират като българи, изписват печатите си с гръцки букви, като официални представители на Византия.
Вторият извод е, че местните търговци и боляри изписват печатите си на кирилица, защото имат българско самосъзнание и официален език в Киевското княжество през Х и ХІ век е българският Кирилски език, а официална азбука е Кирилицата. Има и пряко доказателство за това. В т. ІІІ, стр. 99 от Джагфар Тарихи е представен фрагмент от писмото на Сахалаби (Олег) до канът на Волжска България Алмиш Джагфар /895-925 г./: “…тук (в Бащу = Киев) след вашето заминаване не остана нито един правовед и въобще знаещ арабска писмена грамотност. Немалко са, обаче, умеещите да пишат по берсулски (Берсула = Добруджа и североизточните части на Дунавска България, включително и столицата Преслав ), а и Симеон е наш приятел”. Дори за варягът Олег е очевидно, че в Киевското княжество арабската писменост няма бъдеще, а българската писменост, книжнина и култура са масови.
Що се отнася до масовия език, то трябва да имаме предвид, че в Киевското княжество живеят много народности: българи, варяги, хазари, славяни, балти, германци, юдеи, по късно печенеги и кумани. През Х и ХІ век българите са основната маса от населението в градските центрове на княжеството. Когато в Джагфар Тарихи се споменават останалите народности, освен българите, винаги те са определени като малки затворени общности – варяжки дружини, славянски племена около Киев, мюсулмански квартал в Киев, анчийци – обособено съсловие, предимно от балти, славяни и германци, с точно определени функции по строеж и поддръжка на кораби. Общуването на толкова много и различни народности на територията на Киевското княжество е възможно само върху основата на един език – този на най-масовата етническа група, а именно българския език.
Изложеното до тук потвърждава, че Киевското княжество е създадено и съществувало като българско княжество най-малко до средата на ХІІ век.
4.КИЕВСКА РУСЬ
Необходимо е да изясним произхода на топонима Киев и етнонима Рус. Ако горните изводи са верни, то и Киев и Рус трябва да има български произход. Български летописи - Джагфар тарихи дават съществена информация за Киев, носещ името Бащу в рамките на Велика България и походът на Кубратовия брат Шам-Бат на запад: „От Бащу, Шам-Бат, с войска от българи, и анчиевци, в тази година отиде на поход срещу Аварите. Похода се оказал успешен. Шам-Бат завладял част от територията на Авария, (Чехия, Словакия, Полша, Прибалтика, Австрия и част от Войводина), и провъзгласил свое собствено Канство под името Дулоба /622-655г./ - област на Дуло. Славяните почитали Шам-Бат като светец, защото той ги избавил от аварското робство и винаги му помагали във всичко. Кубрат помолил Шам-Бат, двете държави да се обединят, но той отказал и затова Кубрат му дал прозвището Кий (отцепник,краен)”. В основата на това прозвище стои индоевропейскиат корен *Ki – край / за място/ и то означава крайна, отдалечена от центъра на държавата територия. Владетел на такава територия е Шам-Бат и такъв град е Киев, отнесено към географския център на Велика България.
След поражение от франките на 33 – тата година от създаването на Дулоба, Шам-Бат бил принуден да се завърне на изток и да потърси помощ от Кубрат: "Балтаварът /канът/ заповядал на Шам-Бат да заеме предишния си пост – наместник на Бащу… Жителите на града толкова го обичали, че нарекли цитаделата на Бащу на негово име “Шамбат”, а целия град – с неговото прозвище “Кий”. И сега анчийците наричат Бащу “Кий".6
Територията около Киев, като северозападна гранична област на Велика България е изходната точка на похода на Шам-Бат в географско, политическо и военно отношение, а самият град е главен негов опорен център. След като Шам-Бат получава прозвището Кий, то става и име на града, като символизира крайното му разположение в най-западната част от Велика България. От неговото име получава наименованието си киевската крепост Самбатас.
В тази връзка особено значение има изясняването на понятието „Киевска Русь”, дало основата на днешното държавно име Русия. Създател на това понятие е Николай Михайлович Карамзин, руски историк и писател от ХVІІІ век. До тогава под „Русь” през периода ІХ – Х век, видно от Новгородските ръкописи, се е разбирало територията на Киевската / без древлянската и драговичката/ земя, Черниговската и Тверската /без радимическата и вятическата/ земя и Переславската земя. Това е територията около съществуващите градски центрове, без земите на околните славянски племена, всяко от които има собствен етноним – древляни, драговичи, радимичи, вятичи. Това ясно, точно и пълно разделяне на територията около Киев и по-големите градове на руска, от една страна и славянска от друга, доказва неславянския произход на населението на основните градски центрове и неславянския произход на думата „русь”.
В Предкавказкия регион съществува едно езиково явление свързано с подмяна на съгласните „т” и „д” с „р” в говоримата реч - „т и д” ротира с „р”. Тази ротация е определена от изследователите на палеокавказките езици като много древна и е изяснена подробно с множество примери от Кирил Милчев5. Поради масовото и приложение в Предкавказкия регион едно от българските племена, наречено утигури, се нарича „урус, роас” на местен диалект.
„ И така „урус”/росомони, роас/ е всъщност наименованието на народа, познат ни от Прокопий Кесарийски като „утиг”/утигури/. ... „Кутигур” на Прокопий е „Октар” при Йордан, а „утиг”/утигури” на Прокопий са „роас” при Йордан.”5
Утигурите „роас” се заселват в района около Киев вероятно още в края на VІІ век, след походите на Шам-Бат на запад. Естествено направление за тяхното разселване е на север по реките Дон и Волга, където създават Волжска България като част от Велика България и на северозапад по река Днепър, където по-късно, през ІХ век създават Киевското канство /княжество/. Останалите възможни направления са заети от други български племена.
Най-ранното засвидетелствуване на етническото име „роас” в Западна и Централна Европа е от 839 г.
Пруденций разказва, че в 839 г. при императора на франките, Людвиг Благочестиви (814-840), син на Карл Велики, се явили пратеници на византийския император Теофил (829-842) заедно с представители на “народа рос”. Пратеничеството било тържествено посрещнато от императора в Ингелхайм на 18 май. Назованите по-горе представители на “народа рос” казвали, че те, сиреч техният народ, се нарича „рос”.
Като етническото име на утигурите във Волжска България остава „урус”, затова там често явление е пред името на кановете да се поставя титлата „Урус”. По времето на кан Урус Айдар, който е съвременник на Карл Велики, терминът “Урус” има значението “Велик”. Значително по-рано, терминът “урус сабан”, въведен от кан Баламбер (363-378г.) означава част от войската, започваща началната атака, т.е. най-смелите и решителни войни. Неговият син кан Алп-Бий (Арбат) разгромява в 378 г. император Валент. А синът на кан Алп-Бий, кан Урус Бургас, в 434 г. умира на мястото на дунавския град Русе, който получил названието си от неговото име. Във Византия, столетия преди Карл Велики, познават значението на етнонима Урус = Рос и определено го свързват с българите. По-късно приетото държавно име „Россия” съдържа в себе си декларация за приемственност с Киевското княжество, като най-ранно държавно формирование на тази територия.
От казаното до тук следват две заключения:
Първо – съвременният етноним „руси” произхожда от античния и ранносредновековен етноним „роас, урус” – утигури.
Второ - на съвременен български език, понятието „Киевска Русь” има смисъл на крайната западна територия заета от утигурите /урус, роас/ - „Крайна Урус” или съкратено – Украйна, която по всичките си параметри като държавно формирование в периода ІХ – ХІІ век е ранносредновековна българска държава, със същото наследствено право като Дунавска и Волжска България.
5. ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ
Гореизложеното заключение не е чуждо на руската историческа и обществена мисъл, за разлика от официалната българска такава. Руският историк А.Алексеев пише:
„В Киев русите почти не стояли. През ноември те тръгвали „в полюдье, в „славинии” своих поданных”. Цяла зима живеели за сметка на данъкоплатците, а през април, когато се топял леда на Днепър, се връщали в Киев. По това време славяните докарвали по реката в Киевската крепост Самбатас ладии еднодръвки от Смоленск, Чернигов, Вишгород и даже от Новгород. Тези ладии те продавали на русите. Те снемали платната от старите ладии, поставяли ги на новите и тръгвали да търгуват. Славянските роби били главната износна стока. На околните християни, мюсулмани и юдеи не им било възможно да вземат единоверци в робство, но езичници славяни „мог торговать как угодно”.”1
В заключение ще спомена заявеното от Заместник генералния прокурор на Руската федерация Владимир Колесников на 16.05.2006г. по време на дискусия в Руската Дума: „Рюрикови са били по кръв чисти българи, а не варяги... . И нека татарите да не се оплакват, че нашият Иван Грозни им разрушил Казан. Той е Рюрикович, а всички Рюриковичи са българи.”

Използвана литература:
1.А.Алексеев, „Наука и жизнь”,бр 11, Москва, 2009
2.Комар О.В. Населення степiв Пiвнiчного Причорноморя VІ – началото на VІІІ ст., Автореферат, Киев,2002
3.Левь Дiяконь, Боянск, изд 78
4.Луценко Вл., Тюркский фактор в истории и етногенезис украинцев и их предков - http://www.vlalut.narod.ru/
5.Милчев К.Ст., Първият български владетел, София, 2009
6.НурутдиновФ.Г.,ШараповР.Ш. и др. Български летописи - Джагфар тарихи, Оренбург, т. І, ІІ и ІІІ,1993,1994 и 1997
7.Полное Собрание Русских Летописей (ПСРЛ). Кн.19,22
8.Свиенцички И., Византийски оловни печати от околностите на Лвов, Сборник в памет на проф.Петър Ников, София, 1939

сряда, 24 юни 2009 г.

Б Е Р О Е
Автор: инж.Димитър Денев Димитров , 2008г.


Целта на настоящия проект е да докаже, че в периода от V век пр.н.е. до І век след н.е /преди изграждането на римския град Августа Траяна/ в района около днешния град Стара Загора местното тракийско население достига високо ниво на обществено-икономическо развитие, което му позволява да изгради и поддържа голямо укрепено селище от градски тип; да докажа, че това селище има обща структура на живот, а жителите му – общи занимания и работа, и че то отговаря на общоприетите съвременни критерии за град; да посоча точното му място и име.
За да изпълня обявената цел си поставям няколко основни задачи. Първата е да направя преглед на историографията по този въпрос и да преценя дали аргументите и фактите описани в нея са достатъчно убедителни. Втората задача е след анализ на географското разположение и особености на терена, на направените до момента археологически проучвания и откритите находки, да обоснова предположение за съществуването на древен тракийски град в този район. Третата задача е на базата на автентични исторически извори да потвърдя, че такъв град е съществувал, да докажа точното му име и произхода на това име. Четвъртата задача е да определя точното му място в околностите на град Стара Загора, като използвам карти, на които този древен град е означен в периода преди изграждането на Августа Траяна и да констатирам дали теоретично определеното място съвпада с откритите на терена останки. Петата задача е да изследвам приемствеността между древния тракийски град и построения по-късно Августа Траяна и да проследя развитието на двата града, включително промените в имената им до днес.
Тези задачи са последователните етапи за реализирането на проекта ми за разкриване на древния тракийски град Берое. Последващите изводи и конкретни предложения предоставям на Старозагорската общественост за критична оценка с надеждата, че ще доведат до конкретни действия от страна на съответните овластени институции.
1.ИСТОРИОГРАФИЯ.
Българската историческа наука не отминава древния Берое.
Съществуването му е установено в трудовете на големи български историци още в началото на ХХ век. Проф. Янко Тодоров, специализирал история в Мюнхен,Оксфорд и Кембридж /Енциклопедия на България,т.VІ,1978г./ пише: „...и старото тракийско селище Берое/Стара Загора/ било заселено с колонисти от Филип ІІ Македонски”/Античната цивилизация в България”,Българска историческа библиотека, томІІ, 1929г., стр.28/ и „ Император Траян ... създал нови градове: Августа Траяна /Стара Загора/ при по-старото тракийско селище Берое”/Античната цивилизация в България”, Българска историческа библиотека, томІІ, 1929г., стр.40/. Доц. Васил Миков, завеждащ секция „Праистория” в Националния археологически музей/Енциклопедия на България, т.ІV, 1978г./ пише:„... Филип ІІ изпратил колонисти в някои тракийски селища, като например ... Берое”/„Траките” – Сборник първи „ През вековете”, 1938г., стр.49/. В „История на Стара Загора”, Хр.Буюклиев и колектив, изд. Наука и изкуство, 1966г. на стр.12 е записано: „...както се вижда от археологическите материали Берое съществува преди македонското владичество в нашите земи.”
Цитираните автори подкрепят съществуването на древния Берое още преди идването на Филип Македонски по тези земи. Всички заключения в тази насока се основават на косвени доказателства. Единствено известният старозагорски историк Димитър Николов приема, че откритите археологически находки датирани от VІІ до І век пр.н.е са достатъчни да се докаже съществуването на древния Берое/„История на Стара Загора”, изд. Наука и изкуство, 1966г., стр.14,15,16/. Смятам, че за доказване на това твърдение са необходими много по-съществени доказателства, получени чрез използване на методи от различни области на познанието.
2. ГЕОГРАФСКО РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА РАЙОНА. ОСОБЕНОСТИ НА ТЕРЕНА. ОСТАНКИ ОТ СЕЛИЩА.
Районът около град Стара Загора е едно от най-древните търговски средища на Балканския полуостров, разположен на кръстопът на два главни пътя. Единият път тръгва от Бяло море, по р. Марица, притока Съзлийка, прохода с. Колена-с.Шаново, през Хемус за Дакия и Трансилвания. Другият път,от Месемврия и Аполония на Черно море, за Филипополис и Сердика. /Васил Миков, „Траките” – Сборник първи „През вековете”, 1938г., стр.61/. В древността трасето на пътя от морето е на около два километра северно от сегашното и той минава в подножието на първите хълмове на Средна гора. Доказателство е намерената в с.Дълбоки крайпътна колона с надпис, както и останките на римска крайпътна станция в центъра на селото/Георги Матев, „КНИГА ЗА ДЪЛБОКИ”, Издателство „КОТА” Стара Загора 2003г., стр.15/.
Край пресечната точка на двата пътя се намира археологически обект №2300304, описан от старозагорските археолози като късносредновековно и ранновъзрожденско селище само въз основа на оглед и обход на терена. Съществуват множество артефакти, включително и останки от крепостни стени и надгробни могили в непосредствена близост, които не са изследвани нито в миналото, нито днес.
ОСТАНКИТЕ ОТ КАМЕННИ СТЕНИ И ПОСТРОЙКИ КРАЙ ПРЕСЕЧНАТА ТОЧКА НА ДВАТА ПЪТЯ/археологически обект №2300304/, И АРХЕОЛОГИЧЕСКИТЕ НАХОДКИ ОТКРИТИ В РАЙОНА/датирани от VІІ до І век пр.н.е/ ПОКАЗВАТ, ЧЕ НА ТОЗИ СТРАТЕГИЧЕСКИ КРЪСТОПЪТ МЕЖДУ ДНЕШНИТЕ СЕЛА КОЛЕНА И ДЪЛБОКИ ИМА ДРЕВНО СЕЛИЩЕ.
Мястото на това селище е избрано много точно от първите му заселници. Основата на терена се състои от сив мергелен пясъчник, достатъчно здрав и същевременно подходящ за лесно изкопаване на основите на крепостните стени и на масивни каменни постройки, за разлика от глинестомергелните и варовичните пластове на околните територии. На север от селището хълмовете на Средна гора са изградени основно от едрозърнеста гранитова маса. Това е гранитна скала в своя последен стадий на разрушение, от която сравнително лесно се добива ломен камък за стени и основи/Д-р Г.Бончев, „Принос към петрографията на Сърнена гора”, кн.І, 1933г., стр.23/. Коленската река на запад и река Сушица на изток, заедно с добрия климат на района и южното изложение предопределят мястото на селището. В случай на опасност, жителите му могат незабавно да потърсят убежище във вековните гори в непосредствена близост.
Обектът представлява вдаден в полето плосък хълм, заобиколен от изток и юг с лозя, от запад с нива, а от север с първите ниски възвишения на Средна гора. От крепостните стени са останали каменни насипи с дължина около 300 метра на южната страна и около 150 метра на северната страна. На повърхноста се забелязват останки от масивни каменни сгради. Това селище може да бъде наречено град, защото руините му са разположени на площ около 150 дка, т.е. той е три пъти по-голям от Севтополис. Крепостните му стени са изградени от ломени камъни, споени с глина без хоросан, както при всички древнотракийски крепости, известни като такива от историческите извори./ВасилМиков,„Траките”–Сборник първи”, През вековете”, 1938г., стр56/. Тези факти, както и датираните от VІІ-І век пр.н.е археологически находки от района – тракийски и вносни керамика и монети, въз основа на които Димитър Николов прави извода за съществуването на древния Берое /”История на Стара Загора”, изд.Наука и Изкуство, 1966г., стр.14,15 и 16/ ми дават основание да твърдя, че това е древнотракийско селище, което около V век пр.н.е. прераства в град-крепост. Размерите му изключват съмнения за по-късна вила „рустика” или римска крайпътна станция. Крепостта е страж на материалната и духовна култура на местното населението и околните хълмове плътно обрасли с букови и дъбови гори наподобяват на венец от зеленина около нея.
След създаването на Одриската държава значението на този стратегически град-крепост на входа на удобния средногорски проход се засилва. Най-прекият път от Ускудама /Одрин/ за Севтополис минава оттук. Доказателство на тезата, че това е древнотракийски град-крепост са богатите находки – златен нагръдник, сребърни съдове, бронзови доспехи от разкритата през 1879г. надгробна могила в с.Дълбоки, на около 3500 метра от крепостта, датирана от края на V век пр.н.е. Там е погребан тракийски вожд от царски ранг. Находките от нея в момента се намират в Оксфорд и в Петербург /Хр.Буюклиев и колектив, ”История на Стара Загора” изд.Наука и Изкуство, 1966г., стр.13 /.
Рим завладява около 15 г. Мизия на север от Хемус и около 46г. Тракия. За нуждите на империята завоевателите проектират и изграждат нов град – Августа Траяна там, където днес е центъра на Стара Загора, на 19 километра югозападно от обект № 2300304. Външната граница на империята е далеч – на Карпатите. В провинция Тракия настъпва пълен мир и спокойствие. Не се налагат особени грижи за укрепване на новия град, който има административни и търговски функции. Едва, когато в периода 167 – 175г. племето маркомани нахлува в Дакия и Мизия, той е укрепен от император Марк Аврелий . Тогава за пръв път върху монетите сечени тук е изобразена крепост, а Марк Аврелий е почетен с титлата „възсъздател” от благодарните жители на Августа Траяна.
Римските документи от ІІ и ІІІ век, както и каменни надписи намерени в града показват, че Августа Траяна става голям административен и търговски център. Старата тракийска крепост запазва военното си значение/както ще докажа в т.3/ на входа на прохода с.Колена – с.Шаново. Непосредствено на изток от нея се намират две тракийски надгробни могили, а от югозападната и страна една по-голяма. В близките околности в радиус от два километра се намират още седем големи и малки могили. Две от тях са плоски с диаметър около 200 метра и височина 4-5 метра, и са останки от тракийски могилни селища, а останалите са надгробни могили с голяма височина 15-20 метра. Всичките, с изключение на плоските могили, които могат да бъдат идентифицирани само чрез сателитни снимки, са разкопани от иманяри.
Географското разположение, особеностите на терена и останките върху него ми дават основание да твърдя, че съществува древен тракийски град-крепост на това място.
3.ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗВОРИ.
Известен е автентичен исторически извор доказващ съществуването, местоположението и името на този древен град-крепост. Това е част от „Готска история” /Getica/ от Йорданес. В нея Йорданес описва най-значимото събитие станало в района около гр.Стара Загора през античността. Това е битката на римския император Деций с готите под предводителството на Книва през 251г. Йорданес дава следните сведения за битката:
„102. Като узнал за неговото отпътуване/на Книва към Филипополис – б.м./, император Деций/който бил при Никополис ад Иструм,с.Никюп, Търновско – б.м./ прехвърлил билото на планината Хемус, понеже искал да дойде на помощ на самия град, и пристигнал при Бероя. И докато там конете и изморената войска на Деций си почивали, Книва се спуснал със своите готи изведнъж, като светкавица, разбил римската войска и подгонил императора, заедно с малцината, които могли да избягат, отново през Алпите/Средна гора и Стара планина-б.м./ към Еусция в Мизия”. / ХИБ 1964г. стр.41 /
За тълкуването на този текст са особено важни следните обстоятелства:
- Името „Августа Траяна” се заменя с „Берое” в официални римски документи в края на на ІІІ век. „От средата на ІV век римското наименование било почти напълно забравено и Берое остава окончателно официалното име на града”/Хр.Буюклиев и колектив,”История на Стара Загора”, изд.Наука и Изкуство, 1966г., стр.18/. До края на ІІІ век името Августа Траяна е официалното име за новия град. „Августа Траяна” е изписано върху каменен надпис намерен в града от времето на император Гордиан ІІІ /238-242г./. Върху монетите сечени тук през ІІ и ІІІ век има надпис „Августа Траяна”. Най-късните такива монети са от времето на император Галиен /253-268г./ и върху тях градът е именуван „Августа Траяна” години след разгрома на император Деций при Берое. Йорданес няма предвид Августа Траяна за място на битката. Той точно е визирал града до който е станала тя - Берое/Beroea/ , като е посочил мястото на битката „при Берое /ad Beroam/”, а не „при Августа Траяна” съобразно с названията на тези градове около 250г. „Формата „Beroea”/ръкопис на Йорданес VІІІ - ІХ в. .../ ... транслитерира съвсем точно известните ни две първоначални гръцки графични форми Βέροία и Βερόη, без да отразява промените, характерни за гръцкото произношение през византийската епоха”/Мирена Славова, „ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ?”, монография, 2007г., стр.9/.
- Йорданес живее и твори през VІ век и несъмнено ползва по-стари исторически извори. Той е гот от Северна Мизия по произход и познава добре географията на Балканския полуостров. Естествено можем да предположим, че Йорданес използва официално приетото по време на написването на „Готска история” /Getica/ име на града, до който е станала битката, но тогава той би написал „при Верея /ad Veroi/”, ако визира Августа Траяна за място на сражението между Деций и готите. Поради голямото гръцко културно, икономическо и политическо влияние в Тракия през VІ век, първоначалните гръцки графични форми ”Βέροία,Βερόη” се произнасят като „Верея”. „Наименованието „Veroi” точно предава град „Βερόη” и то със средновековно гръцко произношение.”/Мирена Славова, „ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ ?”, монография, 2007г., стр.10/.
- През 251 г. проходът на север от Августа Траяна през днешното с.Змеево по р.Бедечка не е разработен. Той не е споменат в римските пътеводители. В създадената в началото на ІІІ век Певтингерова карта/по времето на император Септимий Север, 193-211г./, допълнена в края на ІІІ век и пояснена през VІІІ век от „географа от Равена” не се споменава такъв път и проход. Той липсва и в „Пътеводителя на император Антонин” от края на ІІІ век, както и в Бурдигалския пътеводител от 333г. В първите два от изброените по-горе официални римски пътеводители от това време /проф. Л.Бурмов, доц. П.Петров, „Христоматия по история на България”, изд. „Наука и изкуство” 1964г., стр38-41/ са подробно описани римските пътища на юг от Августа Траяна/Берое/ за Адрианопол, на изток - за Кабиле и на запад - за Филипополис. Никъде няма нито дума за проход на север от Августа Траяна/Берое/ за Подбалкана. През ІV и V век пътеката покрай река Бедечка става тесен път, провиращ се между стръмните склонове на Дервентския проход, който не е подходящ маршрут за преминаване на голяма войска. По късно тази местност е наречена „Римския друм”. Дори през 1190г., по време на неуспешния поход на Исак ІІ Ангел срещу Търново, този проход още не е пригоден за преминаване на голяма войска. Византийският хронист Никита Хониат, като описва отстъплението на Исак ІІ Ангел през Дервентския проход дори не споменава думата път: „...и по споменатия ручей/р.Бедечка/ стигнал до Верея” /проф.Л.Бурмов, доц.П.Петров, „Христоматия по история на България”, изд. „Наука и изкуство” 1964г., стр.248/. От това следва, че през 251г. римската войска начело с Деций няма друг път от Никополис ад Иструм, през Хемус и през Средна гора в този район, освен стария тракийски път през прохода с.Шаново-с.Колена, известен като един от най-важните търговски пътища в Тракия от най-дълбока древност/Васил Миков, „Траките” – Сборник първи”, През вековете”, 1938г., стр.61/. През прохода с.Шаново-с.Колена Деций излиза в Тракийското поле под стените на упоменатата в т.2 древна крепост, която Йорданес нарича „Берое”.
- По това време Августа Траяна вече съществува като добре укрепен град на югозапад от Берое. В равното и открито поле около нея не е възможно голямата готска армия на Книва да проникне незабелязано до римляните, да ги изненада и оцелелите заедно с императора да избягат незабавно през прохода .
Горните факти са доказателство, че сражението става тук, между днешните села Колена и Дълбоки, на входа на стратегическия Средногорски проход, под стените на древната крепост Берое. Това е първия сблъсък на римската войска с готите. От този момент нататък топонимът „Берое” влиза във военната инфраструктура на империята и в края на ІІІ век намира своето място в официални документи – Певтингеровата карта и Пътеводителя на император Антонин.
В историческата литература и в издадени в края на ХІХ и началото на ХХ век в Западна Европа исторически атласи, които ще разгледам подробно по-нататък са показани четири древни града с името Берое - един в Македония, един в Мизия, един в Сирия, и един в Тракия. В атласите четирите града с това име са датирани по едно и също историческо време, много преди създаването на Августа Траяна. Общото им название може да се търси в общия корен на топонима Берое, съществуващ в близките индоевропейските езици на народите, които ги населяват – траки, гърци и македони./Мирена Славова,”ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ?”, монография, 2007г., стр3/. Доцент д.ф.н. Мирена Славова е ръководител катедра „Класическа филология” при Софийския университет, авторитетен специалист по старогръцка литература и изследовател на тракийските имена.
Твърдението, че тракийският Берое не съществува и името Берое е придадено, присвоено на изградения след 107 г. римски град Августа Траяна от преселени след тази година колонисти от сирийския Берое е споделено с Мирена Славова от Димитър Янков – Главен уредник на Старозагорския музей. На това абсурдно и непотвърдено от никакви исторически извори твърдение тя отговаря така: „В българската историческа и езиковедска литература се налага мнението, че името е тракийско:„ Някои имена на градове, и то на големи центрове, минали в български от тракийската им, а не от гръцката им форма ....... Берое в Боруй.” /История на България”, т.І, 429/” /ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ?, 2007г.,стр.3/.
Най-ранното засвидетелствуване на топонима „Берое” и пряко потвърждение на съществуването на тракийския Берое са откритите в Рим плочи с имената на двама знатни траки – преторианецът „Mucapor d.Beroe/Мукапор от Берое/” и благородникът/”eques”,конник/ „Brinursius...Trax civis Beroeensis /Бринурсий...трак от град Берое/”/Мирена Славова, „ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ ?”,монография, 2007г., стр.1/. Те са датирани от трети век, т.е. от времето когато Августа Траяна е известна като цветущ град. Ако твърдението на Димитър Янков е вярно, то високопоставените траки Мукапор и Бринурсий са от Августа Траяна и са декларирали произхода си с името на сирийския Берое, разположен на 1000 километра от тяхното родно място и то много преди това име да се възприеме като официално за Августа Траяна. Историческите извори говорят друго. Тракийският Берое дава знатни римски граждани, които се гордеят с произхода си. Един от тях е командирът от преторианската гвардия, тракът Мукапор, който в 275г. в резултат от заговор на висши преторианци, по време на поход срещу партите убива император Аврелиан/270-275г./ /М.Грант, „Римските императори”, ТЕРРА – 1998г./. Същественото е, че около 275г., когато Августа Траяна процъфтява, тракийският Берое е известен в Рим като част от инфраструктурата на империята.
Смятам, че археотипът на топонима Берое възниква в трако-гръко-македонската културна среда в VІІ – VІ век пр.н.е. от общия корен „Βέρα” – „халка, брънка от верига, венец” и в най-ранните текстове с гръцки букви се изписва „Βέροία”. И до днес думата „Βέρα” има същото значение в гръцки език. Същият корен стои в основата и на българската дума „верига”. Именуването на тракийския Берое /между с.Колена и с.Дълбоки/ точно с това име около V век пр.н.е. в смисъла му на „венец” се основава на почти овалната форма на крепостта, според останките от крепостните стени, които особено ясно се очертават на сателитните снимки и на венеца от зеленина, образуван около нея от вековните букови и дъбови гори.
Поради това след включването на крепостта в пределите на Българската държава, името „Берое” е преведено като „Венец”. Тогава името на по-новия град Августа Траяна, наречен официално „Берое,Верея” остава с тракийския си корен, защото така е придобило известност, а името на древната крепост става българско - Венец, защото е населена с българи. Селището на запад от Венец получава българското название Колина /с.Колена/, което носи и до днес. Доказателство са произведенията на придворния византийски поет Мануил Фил /1270-1350г./, който описва подробно похода на византийския протостратор Михаил Глава Тарханиот срещу отрядите на Ивайло. В поемата му „ За военните подвизи на известния чутовен протостратор”, стих 169-282 са изброени подробно селищата, които могат да свидетелстват за победите, и тези които византийците превземат:
„Мъглиж пък е съсвидетел с Крън,
Верея пък за Колина от Венец,
непристъпни крепости на чужденците,
които благородния леко подчини.” /ХИБ, стр 310, 1964г./ Задачата на Михаил Глава е да осигури проходите през Хемус в Източна България и да предотврати нахлуване на българите в Тракия оттам, а крайната му цел е Верея. По време на Второто Българско царство главният път от Константинопол за Търново минава през Адрианопол и Верея. При Верея към Михаил Глава трябва да се присъедини останалата ромейска войска, заедно с претендента за българския престол Иван Мицо и незабавно да се отправи към Търново. Затова той завладява всички значими крепости, укрепления и местности по пътя си от морето до Верея, които са уточнени поименно и изписани с българските си имена. Едно от тях, последното превзето укрепление близо до Верея е Колина. То e българска твърдина по прекия и удобен път от Верея през прохода с.Колена-с.Шаново и Тревненския проход за Търново, и е превзето за да бъде осигурено безопасното преминаване на византийската войска по този път. Огледът на терена показва, че укреплението „Колина” не може да бъде наречено „непристъпна крепост”. Такава в този район по това време е крепостта „Венец”. За това свидетелствуват мащабите и останките от крепостните стени на арх.обект №2300304. В текста на Мануил Фил не става дума за укреплението до с.Колена, като част от някакъв хипотетичен „венец” от ранновизантийски крепости, използвани и от българите, а за укреплението Колина като част от българската крепост Венец.
Навсякъде по пътя си към Верея Михаил Глава среща ожесточена съпротива от войводите на Ивайло. Те са изброени поименно – Куман, Кънчо, Момчил и „най-силният и най-смелият – Стан, който изсмуквал/разрушавал/ тогава Загора.”/проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през Средните векове”, том ІІІ, София, 1940г., стр.561/. Мануил Фил в израза „Колина от Венец” използва съзнателно предлога „от”, който не се среща никъде другаде при изброяване на завладяните крепости. Смятам, че за да осигури незабавно най-прекия път на византийската войска към Търново, Михаил Глава превзема укреплението „Колина” на входа на прохода и не губи сили, и време да обсажда крепостта „Венец”, която отстои на три километра източно от „Колина”. Тези събития се развиват през късната есен на 1278г./проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през Средните векове”, том ІІІ, София,1940г., стр.563/ и затова всяко забавяне на войската би направило невъзможно зимното преминаване през Хемус за Търново.
Независимо дали крепостта Венец е превзета или не, текстът на Мануил Фил доказва нейното съществуване в близост до с.Колена.
Руините на друго малко укрепление в околностите на крепостта Венец лежат на средногорски хълм североизточно от село Дълбоки, в поречието на р.Кеси кая /Сечен камък/ в местноста „Градището”. Оттук, от разположена наблизо поляна известна като „Горял камък” при необходимост е даван сигнал с огън към Венец. /Георги Матев,„КНИГА ЗА ДЪЛБОКИ”,Издателство„КОТА”Стара Загора 2003г., стр.30/.
Историческите извори и внимателния оглед на района показват, че средновековният Венец /древният Берое/ има в близките си околности три наблюдателни укрепени поста с пряка видимост за ранно предупреждаване. Единият е на изток – укреплението „Градището”, в чието подножие възникнва село Дълбоки. Другият е на юг, на върха на хълма Медвен, и третият е укреплението над с.Колена на входа на средногорския проход, споменато от Михаил Фил. ТЕ, ЗАЕДНО С ДРЕВНАТА КРЕПОСТ И СЕЛАТА КОЛЕНА, И ДЪЛБОКИ ОБРАЗУВАТ ОТБРАНИТЕЛНАТА И СЕЛИЩНАТА СИСТЕМА НА СРЕДНОВЕКОВНИЯ ВЕНЕЦ /ДРЕВНИЯ БЕРОЕ/. Събраните от този район археологически находки и изкопите оставени от иманярите ми дават основание да твърдя, че триъгълникът заключен между с.Колена, с.Дълбоки и хълма Медвен е археологически резерват, в центъра на който се намират руините на древния Берое. Тук може да бъде проследена историята на Тракия от първите тракийски поселения до наши дни.
„Готска история”/Getica/ от Йорданес,писана през VІ век и поемата на Мануил Фил „За военните подвизи на известния чутовен протостратор”, писана през ХІV век са два независими автентични исторически източника, които потвърждават съществуването, мястото и името на древнотракийския град-крепост Берое/средновековния Венец/.
Археологически обект № 2300304 е уникален по своята същност и разположение. Тук лежат останките на древнотракийския град-крепост Берое, съществувал под различни имена непрекъснато в продължение на 23 века, върху който след изоставянето му не е имало никакви човешки дейности, нито строителни, нито селскостопански. Руините са непокътнати, покрити с тънък пласт пръст и буйна растителност. Теренът е пощаден и от природата. Не е наводняван и затрупван със земна маса от свлачища. Поради наклонът на околните хълмове и характера на почвата и скалите, ерозийните процеси и в отминали епохи и сега отнемат най-горния почвен слой и го отнасят към коритото на Коленската река, образувайки там нанос от еруптивен материал, като с това оставят възможности за лесно и бързо извършване на археологически разкопки. Върху същия нанос е изградено и с.Колена „...дето най ясно се види в разкритото от поройните води речно легло, защото околовръст всичко е покрито с огромен нанос, довлечен от къде Калето на разваленото село Градец.”/Д-р Г.Бончев, Принос към петрографията на Сърнена гора, кн.І, 1933г.стр.23/. Д-р Г.Бончев е известен български академик, геолог, основоположник на българската петрография и минерология, Ректор на Софийския университет през 1914-1915г./Енциклопедия на България, т.І, 1978г./.
Д-р.Г.Бончев, както и местните жители нарича руините „разваленото село Градец”. Няма съмнение, че в последните векове на своето съществуване, след разрушаването на крепостта древното селище загубва градския си статут. Важното е, че в началото на ХХ век съществуването на Калето Градец, т.е. на древната крепост не е поставяно под съмнение.
4.СТАРИТЕ КАРТИ.
Тракийският град Берое е означен върху картите на Тракия много преди завладяването и от Рим и преди изграждането на Августа Траяна в близко съседство. Означен е на точното си място, както са означени и другите големи тракийски градове от това време – Филипополис, Сердика, Кабиле в „АТЛАС НА АНТИЧНОСТТА”, публикуван в гр. Гота, Германия през 1892г. от издателство JUSTUS PERTHES. Този атлас е под редакцията на големите германски историци от 19 век професор д-р А. Van Kampen и д-р Alfred Schulz и рецензиран от д-р. M.Schneider. Там са публикувани общо 24 карти, които обхващат целия цивилизован античен свят, включително карта на Тракия /Приложение 1/.
Анализирах подробно и внимателно две от картите – на древна Тракия и на древна Мала Азия, на които е указано точно мястото на тракийския Берое, преди построяването на Августа Траяна. Използвах технически метод, съобразен със съвременните изисквания на науката метрология , базиран на сравнителни измервания на разстояния и установих, че ДРЕВНИЯТ ТРАКИЙСКИ ГРАД БЕРОЕ СЕ НАМИРА НА 19 КИЛОМЕТРА СЕВЕРОИЗТОЧНО ОТ ЦЕНТЪРА НА ДНЕШНА СТАРА ЗАГОРА. Крепостта, цитаделата му е вдаден в плодородното поле хълм, отляво на пътя за морето, между селата Колена и Дълбоки и съвпада напълно с описания в т.2 плосък хълм с остатъци от крепостни стени и каменни постройки, идентифициран като обект № 2300304 от археологическата карта на България.
Да разгледаме картата на римските провинции по река Дунав от времето на
императорите Август и Клавдий, много преди изграждането на Августа Траяна /Приложение 2 /. Тя е част от публикувания в Германия през 1902г. „АТЛАС НА АНТИЧНОСТТА” от издателство DIETRIH REIMER – Берлин. В долния десен ъгъл на картата са показани Мизия и Тракия. Там е означен тракийският Берое, точно на мястото което посочих и с точното си име, като голям град заедно с големите тракийски градове Сердика и Кабиле. Като приемник е записан град Стара Загора. Редактор на атласа е Хенрих Киперт, германски географ и картограф /1818-1899г./ запознат отлично както с древната, така и с новата история на Балканския полуостров. През 1876г. Киперт пропътува целия Балкански полуостров и съставя подробна етнографска карта на българските земи, по която са определени границите на Княжество България и Източна Румелия на Цариградската конференция след Берлинския конгрес /Н.Данчев, И.Данчев, Българска енциклопедия, т.ІІ, 1936г./.
Ако посоченото място върху картите не е вярно и древният Берое не съществува преди Августа Траяна, то авторите и издателите на трите карти, където е показан древният град грешат. Погрешно всички те нанасят и именуват града „Берое” върху карти, отнасящи се до исторически период преди изграждането на Августа Траяна. Всички те допукат и втора грешка. Нанасят древния град не там, където по-късно е изграден Августа Траяна, а там където посочих.
Нещо повече! Всички те грешат идентично. Всички параметри на грешката съвпадат – отстояния от топографски обекти , координати , разстояние между Берое и Авг.Траяна.
Тъй като откритията се раждат обикновено на границата на няколко науки, а историята е точна наука, ще приложа теорията на грешките.Тази наука познава два вида грешки – случайни и систематични. Случайната грешка разсейва резултатите около точното място на обекта. Невъзможно е при няколко опита от различни хора по различно време, да бъде допусната една и съща случайна грешка. Ако това се случи, то грешката се нарича систематична. Систематичната грешка зависи от метода и от изходните условия.Невъзможно е при различни изходни условия: формат, обхват, мащаб и датировка на картите, да се получи една и съща систематична грешка.Просто грешка в картите няма. Древният Берое си е точно на мястото!
С изложеното до тук приемам, че съм решил най-съществените задачи по пътя към главната цел – доказване на съществуването и откриването на точното място на древнотракийския град Берое.
5.ПРИЕМСТВЕНОСТ МЕЖДУ БЕРОЕ И АВГУСТА ТРАЯНА.
Откриването на мястото на древнотракийския град Берое не е самоцел. То има значение за днешните жители на град Стара Загора само ако бъде проследена и доказана приемственост между Берое и по-късно изградения Августа Траяна, защото „Този, който не знае от къде идва, не знае накъде отива”/древна китайска мъдрост/!
От основаването на Августа Траяна в началото на ІІ век, двете съседни селища съществуват паралелно и непрекъснато, въпреки настъпващите промени в имената и във функциите им. В първите години след създаването на новия град те съществуват като две независими структури – административния, търговски и военен център Августа Траяна и стратегическата крепост Берое. В края на ІІІ век в римски официални документи Певтингеровата карта и Пътеводителят на император Антонин са посочени точните разстояния от Берое до Кабиле и до Адрианопол/проф.Л.Бурмов,доц.П.Петров,„Христоматия по история на България”, изд. „Наука и изкуство” 1964г., стр.38-41/. Те съвпадат с разстоянията от тези два древни града, измерени не до древния Берое, а до Августа Траяна. Това доказва, че от края на ІІІ век името „Августа Траяна” официално излиза от употреба и е заменено с името „Берое”.
Неоспорим факт е, че Певтингеровата карта и Пътеводителят на император Антонин за пръв път документират приемствеността между двата града. Тази приемственост, продиктувана от общата историческа съдба на населението на двата съседни града, още от създаването на Августа Траяна върви ръка за ръка с една тънка нишка на противопоставяне, забележима през вековете. Докато новият град става административен, търговски и военен център на римската власт, древната крепост Берое остава символ на достойнството на местното население.
Обществено-икономическите промени в Римската империя след първите опустошителни варварски нашествия в средата на ІІІ век водят до процес на дълбоко преструктуриране. Налага се централизирано управление, отнема се автономията на градовете и започва укрепване на главните стратегически центрове и крепости по границите. До края на V век този процес довежда до покриване на военното и административно устройство на империята. Разрушената от хуните през V век крепостна стена на Августа Траяна е възстановена в началото на VІ век от император Анастасий, подсилена от нова външна стена и кули. На града е възложена поддръжката и охраната на околните проходи през Средна гора и Хемус.
В периода ІV-V век древната крепост на входа на прохода с.Колена-с.Шаново губи военното си значение. Затова името „Берое”, известно от 251г. като част от военната структура на империята, окончателно заменя „Августа Траяна” като име на новия град. Тази промяна няма нищо общо с носталгията на местното тракийско население по името на древната тракийска крепост, нито с желанието на преселници от Сирия да запазят името на родния си град/сирийският Берое/. Смятам, че тя е резултат от обективни, реални промени във функциите на двата града.
От VІ век името „Берое” звучи на официалния гръцки език като „Верея”/Хр.Буюклиев и колектив,”История на Стара Загора”, изд.Наука и Изкуство, 1966г.,стр33/.
През 784г. Верея е посетен от византийската императрица Ирина „с бляскава военна свита и музика”. Тя възстановява крепостните му стени и го нарича „Иринополис”, но това име не надживява императрицата/Хр.Буюклиев и колектив,”История на Стара Загора”, изд.Наука и Изкуство, 1966г., стр.36/.
В пределите на България градът Августа Траяна/Берое,Верея/ се нарича „БОРУЙ” и е най-важния опорен пункт на държавата на юг от Хемус. „Боруй и Боруйската хора /област/ привличат апетитите на Византия, защото се намират в центъра на голямата област Загора в Северна Тракия”/Хр.Буюклиев и колектив,”История на Стара Загора”, изд.Наука и Изкуство, 1966г.стр.40/.
Възприемането на топонима Загора /Загоре,Загорие/ не е еднозначно в българската историография. С това име обикновено се наричат земите на юг от Средна гора и Хемус до Родопите, Сакар и Странджа, и на изток от Чирпанските възвишения до морето. В редица български, византийски и западноевропейски документи с името „Загора” се означава „България”.
В търговски договор на Иван Александър с Венеция , сключен през 1347 г. българският цар е записан като: „Александър, владетел на Загора” – „Imperatore Alessandro del Zagora”. / Марин Дринов, том І, „Трудове по българска и славянска история”,стр.79,София,1909г/. И тук топонимът „Загора” е идентичен на Българската държава. Само година по-рано, през 1346г. в грамотата си, която издава на Венецианската република цар Иван Александър пише: „...Клетва и договор на господин Александър – цар на Загора или България ...” Българският владетел сам се идетнифицира като цар на Загора.
Известни са много голям брой търговски документи, описани от основоположника на българската стопанска история доц.Иван Сакъзов/Енциклопедия на България, т.VІ, 1978г./, в които под „восък,кожи и жито от Загора” венециански, генуезки и дубровнишки търговци разбират и описват стоки от цялата територия на България, включително и от Видин, и от София. /Иван Сакъзов, „Областното име Загора по нови извори”, Известия на Българското географско дружество, кн.І, 1933г., стр.353/.
В записките на поп Петър, свещенник от село Мирково в най-западната част на Подбалканското поле, на говорим български език са описани злодеянията и насилията извършвани в нашите земи след потушаването на Търновското въстание около 1686г., при което авторът изрично споменава: „...бяга честита земя Загорε...”, в смисъл на разоряване, разбягване на населението на Загора /Марин Дринов, том.ІІ, „Трудове по българска църковна история”, 1911г. София, стр.310/. Тук „Загора” е отъждествена и с българската земя, и с българския народ. В съзнанието на народа „Загора” съществува тогава и дотолкова, когато и доколкото е населена с българи. Древният град с името „Берое, Венец” се намира в центъра и се вписва хармонично в изконно българската земя „Загора” по време на цялото си многовековно съществуване.
Смятам, че в основата на звукосъчетанието „Загора” стои теонима „Загрей”. Загрей е най-почитания бог от Тракийската теогония, който стои в ядрото и е носител на идеите на устния тракийски орфизъм. Проф.Ал.Фол определя Загрей като „божество на вертикалния строеж на света и господар на поразяващия гръм”. Това тълкуване напълно приляга на смисловното значение на името му, като рожба на родната земя от съединението с небето /Уран/. Гърците възприемат това божество от древна Тракия под името Дионис и Загрей-Дионис става един от най-почитаните богове - на виното и веселието, на жизнените природни сили.
Както при всеки древен град и около древния Берое има една легенда. Когато титаните разкъсват Загрей-Дионис на седем части, за да възкръсне той още по силен и жизнен след това, венецът му от лозови листа пада на мястото, където по-късно е изграден древният Берое. Затова градът е наречен Берое/Венец/ и лозята наоколо се славят като най-добрите в Загора. Легендата гласи, че който намери божествения венец от лозови листа на това място, ще бъде надарен от Загрей-Дионис с вечна младост.
През ХІV век нови завоеватели навлизат в Загора. През 1372г. турците вече владеят почти цяла Северна Тракия. Под предводителството на Лала Шахин стигат до Боруй и по щастливо за тях стечение на обстоятелствата, в гъста мъгла успяват почти без съпротива да влезат в града. Веднага след завладяването му завоевателите наричат града „ESKI ZAGRA”. С този акт те официално признават, че градът е водещ стопански, административен и военен център на област Загора. В района, освен двата града-крепости Боруй и Венец , те намират следите от една хилядолетна цивилизация, материализирана с останки от древни поселища и множество различни надгробни могили. Затова се използват и варианти на името „ESKI HISAR” – „СТАРА КРЕПОСТ” и „ ZAGRA ATIK” – „АНТИЧНА ЗАГОРА”.
По късно, в ежедневния говор името се вулгаризира и се произнася ЕСКИ ЗАРА/ЗААРА/ и така се пише с български или латински букви.
Византийските хронисти използват името Верея, изписано с гръцки букви до завладяването на Константинопол от турците и този топоним, но вече с латински букви се пренася за известно време в произведенията на средновековните западноевропейски пътешественици и картографи. В някой от по-късните средновековни карти се забелязва смесване, сливане на името „Vereja” изписано на латиница със „Zara” . В „Карта на Царство България от Йохан ван дер Бруген” от 1737г., публикувана в стенен календар за 2008г. от издателство „ТАНГРА ТаНаКра”, името на града е изписано „Verzaraz”. В друга малко по късна карта, „Карта на провинциите България и Румелия от Джовани Рици Дзанони” от 1781г., публикувана от същото издателство в същия календар, градът е изписан „ASzarli”, транскрипция от „ЕSKI /ATIK/ ZARA”.
От завладяването на града турските управници водят подробен летопис, т.нар.”седжили”, за всички важни събития. Известният български учен Димитър Илков, завършил история в Прага и география в Хале, Германия, на когото Общинския съвет на Стара Загора възлага през 1902г. да проучи и напише книгата „Принос към историята на град Стара Загора”, използва за тази цел спомените на Шефкет-бей – грамотен потомък на знатна управляваща в Ески Заара фамилия. За щастие Шефкет-бей пресъздава на изуст цели пасажи от „седжилите”, тъй като оригиналите на тези документи изгарят в пожара през 1877г. В следващите редове ще използвам като доказателствен материал извадки от „седжилите”, описани от Димитър Илков/„Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив , 1908г./.
В тях има данни за три последователни изселвания на българското население в периода 1372-1408г., след последното от които в града вече почти няма българи. Целта е в главния град на област Загора българите да бъдат подменени с прииждащите от Анадола малоазиатски турци. Изселниците създават ново селище в местността на 3 км. североизточно от града по пътя към древния Берое, между река Бедечка и Трите могили и го наричат „Ново село”. Те са занаятчии и денем работят в дюкяните си в града, а вечер се прибират в селището, но владеят отлично земеделието и скотовъдството. Това българско население с неуморния си труд създава материалните блага и изхранва града. Турците не смеят вечер да излизат извън градските стени, за да не попаднат под ударите на отмъщението на изгоненото българско население. Взаимната вражда и недоверие се засилват особено много в началото на XV век. Противопоставянето вече освен политическо е и верско, и скоро придобива форма на въоръжен сблъсък.
В следващите размирни години /1408 – 1413г./ Загора въстава!
Кои селища ще станат център на въстанието? Тези, които са съхранили българския си дух, традиции, култура и вяра. Това са новосъздаденото от изселените българи от Ески Заара Ново село и селището наследило древния Берое! Първото и единствено въстание в Тракия срещу турската власт по това време обхваща селата по южните склонове на Средна гора /района около древния Берое/ и селата от Туловското поле /Димитър Илков,„Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив, 1908г.стр.32/. Това са българските села около южния и около северния вход на прохода с.Колена – с.Шаново, чийто естествен център и сборен пункт на въстанниците е древното селище. През 1408г. въоръжени българи, християни се появяват пред стените на Ески Заара, въпреки че в този район Българска държава не съществува повече от тридесет години. За това събитие няма нито ред в учебниците по история на България!
От особено значение е фактът, че въстанниците не разчитат на външна военна подкрепа. В първостепенните цели на ръководителите му е превземането на Ески Заара, като най-голям град-крепост и стратегически център на областта Загора. В полза на българската национална и държавна идентичност и поради средищното положение на града името „Боруй, Боруйска област” отстъпват и дават път на името „Загора, Загорска област”, което в този исторически момент символизира българската държавност. Нашите прадеди издигат името на града на нова висота, като превръщат града и района в център на въстанието в Тракия, в столица на област Загора.
Това въстание по значението си не отстъпва на Старозагорското въстание от 1875г. Турската войска една нощ нахлува в полето около Ески Заара, разпръсва въстаниците и влиза в града като победител. Първите ръководители на въстанието са заловени и посечени в двора на Авлъ джамия. Изловени и избити са и децата, жените и родствениците им, за да няма кой да отмъщава. В чест на победата над възстаналите българи издигат в града Ески Джамия, съществуваща и до днес без минарето си. Тогава са изгонени и последните българи от града, които основават на около 5 км. на запад две малки селища – Хатюрен и Баба-оглу./Димитър Илков,„Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив, 1908г., стр.33/. Ески джамия е построена върху основите на ранносредновековен християнски храм. Тя е символ на кървавото насилие над водачите на въстанието от 1408г. и над семействата им. Парадоксално е, че днес 600 години след жестокото потушаване на въстанието от 1408г., старозагорската общественост няма решение за съдбата на Ески джамия.
Съществува автентичен турски исторически извор, който доказва значението и името на селището на мястото на древния Берое през ХVІ век. Това е регистъра на войнуците от Нахия Ески Хисар Загра от 21 януари 1548г./ БАН – Извори на Българската история ХХІ.С.1974г., стр.49-51/. Топонимът „Нахия Ески Хисар Загра” означава „Община стара крепост Загора” и много точно приляга на града. Също толкова точно название дават турците на селището върху руините на древния Берое – „Бюклюджек/Бюлюджек,Бюклюмюк/”, в превод „място, където се събират много хора, сборно място”/Георги Матев,„Книга за Дълбоки”, издателство„Кота”, 2003г., стр.33/. Това име естествено не е прието от местното население и остава „служебно” име, само за употреба в официални турски документи. В „Бюклюджек” се събират и се водят на отчет войнуците от съседните села. Войнуците са българи, които служат като военнопомощен корпус в турската армия и семействата им имат определени задължения и привилегии. Този факт доказва значението на селището наследило древния Берое през ХVІ век. Оттук минава най-прекия път от Северна България и Подбалкана, през прохода с.Шаново – с.Колена, по реките Съзлийка и Марица за Истанбул. Този път се нарича „войнишкия път” и по него пътуват войнуците за Истанбул. В „Бюклюджек” на южния вход на прохода войнуците от Северна България и Подбалкана отсядат за по-дълго или за по-кратко време, а някой направо се заселват там навръщане от служба. Това е една от функциите на древния град още от самото му създаване – да обслужва и приютява пътуващите през прохода, която остава до края на съществуването му.
В регистъра на войнуците от „Бюклюджек” и от околните села: Черково/Братя Кунчеви/, Хазър бей/Оряховица/ и Кьолена/Колена/ прави впечатление, че броят на войнуците от „Бюклюджек”- 96 души, е много по-голям от този на всяко от съседните села и на всичките взети заедно. Това се дължи както на по-големия брой на населението му спрямо това на съседните села, така и на особения му статут на „войнушко” селище. Водещите български историци приемат , че селището с турско име „Бюклюджек” се намира между селата Колена и Оряховица, изрично споменати в регистъра на войнуците и изчезва в началото на ХІХ век/Георги Матев,”КНИГА ЗА ДЪЛБОКИ”, Издателство „КОТА” Стара Загора 2003г., стр.33/.
През 1565г. султан Сюлейман ІІ Великолепни предприема поход за завладяване на остров Малта. Много българи–войнуци са извикани за обслужване на похода. На връщане от Малта, част от тях остават в селището на мястото на древния Берое. Те са дотатъчно на брой и се ползват с такъв авторитет сред местната власт, и сред завареното население, че селището придобива благодарение на тях ново име – „Малта касаба”. Селището остава в народната памет с това име до самия край на съществуването си. Турците не успяват да наложат власта си и исляма над непокорното селище, тъй както не успяват да завладеят остров Малта. В местния фолклор има песен, която доказва това. Пашата изпраща доверения си военачалник Сюлю да открадне хубава мома от Малта касаба, а той му отговаря:
„ –Пращай ма , пашо , пращай ма,
В Малта касаба не ма провождай,
Там има тесни сокаци,
Там има лоши кучета,
Там има курназ българи. /Георги Матев,”КНИГА ЗА ДЪЛБОКИ”, Издателство „КОТА” Стара Загора 2003г.стр. 42/.
В размирното време 1806-1813г., част от населението му и от това на околните села търси закрила от кърджалиите в Ески Заара. В града се оформят нови български махали. Обратното преселване, завръщане на българското население в Ески Заара започва през ХVІІ век, продължава през ХVІІІ и началото на ХІХ век, подпомогнато и от обезлюдяването на града по време на двете големи чумни епидемии през 1814 и 1837г. /Димитър Илков,„Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив, 1908г.стр.41/.
Аянинът на Ески Заара Мехмед Али Капуджибашията, бедняк от село Оряховица по произход, стигнал по-късно до високия пост управител на остров Родос, организира опълчение от българи и турци, огражда града с укрепен ров и насип, и през 1813г. не позволява на кърджалиите на Кара Фейзи да го превземат. Но не прави нищо за околните селища, които са опожарени. Цялата ярост на кърджалиите се излива върху Малта касаба, тази вековна крепост на непокорство и съпротива. Селището изчезва завинаги.
Част от населението на Малта касаба се изселва в село Дълбоки и то става едно от най-големите и будни селища в района. Друга част създава ново селище в планината –„Градец” и по късно с. „Нова махала”, чийто наследник е днешното с.Люляк. В продължение на векове населението на с.Колена и с. Дълбоки събира по-големите каменни блокове от останките на древната крепост за строеж на къщите си. От тук са докарани в съседните села мраморни корита на чешми, каменни чутури и огромни керамични питоси, някой запазени и до днес /Георги Матев, „Книга за Дълбоки”,издателство„Кота”,Ст.Загора 2003г.стр.44/.
С унищожаването на Малта Касаба от кърджалиите прекъсва нишката на противопоставянето, но се разгаря с пълна сила приемствеността. Нашите прадеди участват в първите редици на борбата за църковна независимост, организират Старозагорското възстание от 1875г., което става генерална репетиция за Априлското въстание през следващата година и прославят името на града си по време на Освободителната война.
През цялото си съществуване от V век пр.н.е до началото на ХІХ век, независимо от името, което носи древното селище неотменно изпълнява най-важната си, фундаментална функция - да бъде крепост на независимоста и свободата на местното население и град на духа. Приемствеността между него и по-късно създадения Августа Траяна във всички периоди на съвместното им историческо съществуване се изразява не само в имената, общия произход на основното население, общите икономически, социални и културни условия на развитие, но и в приемственост на духа. Стара Загора е също такъв град на духа като древния Берое! Тук са родени Захари Княжески и Александър Екзарх! С пълно право Д.Страшимиров отбелязва: „...тоя град представляваше малка Атина или един вид Оксфорд на Южна България през целия период на просветното движение и в черковната борба” /Димитър Илков , „Принос към историята на град Стара Загора”,Пловдив, 1908г.стр.58 /.
През 1858г. Старозагорският български елит взема решение градът да се преименува на „ЖЕЛЕЗНИК” под въздействието на учителя Тодор Шишков, директор на Старозагорските български класни училища и първи председател на основаното от него читалище. В основата на това решение стои едно недоразумение. И до сега в някой специализирани издания и учебници се налага тезата, че в замяна на приемането на християнството като официална религия в България „... император Михаил подарява на княз Борис областта „Загоре”...”/„История на Стара Загора”, Хр.Боюклиев и колектив, изд.”Наука и изкуство”, 1966г. стр. 36./. Никакво събитие на никаква цена не биха принудили Византия, да предаде на българите доброволно най-голямата и богата тракийска област Загора. Тя е завоювана много по-рано от хан Тервел и хан Кардам и заета трайно от българите до пограничния окоп Еркесия още по време на походите на хан Пресиян /837-838г. и 847-849г./. Пограничния окоп /ров с насип и дървени заграждения/, по-късно наречен с турското име Еркесия, от Девелт до река Марица с обща дължина 142 км. е най-голямото отбранително съоръжение в Тракия. Основната му част е изградена по времето на Омуртаг и служи за граница между България и Византия, призната в договорите помежду им. Някой от градовете и селищата в Загора доброволно се присъединяват към България, поради преобладаващо българския етнически състав на населението им. Преди покръстването Борис І успява чрез преговори с майката на Михайл ІІІ, императрица Теодора да получи от Византия крайната югоизточна част от областта Загора, а именно слабонаселения район между пограничния окоп Еркесия, връх Сидера, един от най-западните върхове на Странджа и стария пограничен византийски град Девелт, който район дотогава е византийско владение/проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през Средните векове”, том І, част 2, София, 1927г., стр. 3/.
Недоразумението се състои във факта, че някои български историци бъркат този район, подарен на България от императрица Теодора с цялата област Загора от Боруй до морето. Загора е узаконена като българска, а не подарена на България чрез „дълбокия мир” в договора от 864г. между Борис І и Михаил ІІІ. В този договор е фиксирана точната погранична линия между двете държави, която минава по вододела на Странджа, по северните склонове на Източните Родопи и по главния вододел на Централните Родопи. Цяла и неделима Загора става за пръв път дипломатически призната българска територия, каквато е и до днес. /проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през Средните векове”, том І, част 2, София, 1927г., стр. 4,5/.
Към това недоразумение се прибавя и името „Железник”. Така е наречен в късното Средновековие и през Възраждането районът в Странджа, около гр.Малък Самоков, днес гр.Демиркьой /в превод Железник/ в окръг Лозенград,Турция, защото в това българско селище се проивежда значително количество желязо на базата на железнорудните находища и дървените въглища добивани в Странджа. Районът Железник съвпада с територията подарена на Борис І от императрица Теодора и влиза в границите на България по договора за „дълбокия мир”от 864г. Затова името Железник погрешно е идентифицирано в средата на ХІХ век с цялата област Загора/Димитър Илков, „Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив, 1908г.стр.29/.
Въпреки недоразумението още през 1858г. е очевиден стремежът, градът да се нарече с името на цялата област, като най-значим център в нея. Старозагорската общественост поправя това недоразумение през 1871г. при учредяването на Старозагорската епархия, когато на църковно-народния събор в Цариград се взема решение в официалните документи градът да фигурира като Стара Загора. Нашият град е първия български град, който сменя официално турското име с българско под натиска на свободолюбивата си възрожденска общественост.
Парадоксално е, че днес 138 години след като Старозагорската възрожденска общественост отхвърля името „Железник”, с това име са наречени голям квартал и училище. Някой днешни старозагорски историци не познават произхода му и продължават да търсят останките на желязна църква или находище на желязна руда, които биха оправдали това име.
Присъствието на името „Железник” в обществената среда на Стара Загора означава, че не можем да мерим ръст с Възрожденците от 1871г. Още не сме разбрали, че недоразумението с това име е преодоляно тогава. Градът ни никога не се е наричал „Железник”, нито в официални турски документи, нито в документи на Българската църковна община основана в 1849-1850 г. Районът, известен с това име в началото на ХІХ век днес се намира в границите на Турция. Единствените текстове достигнали до нас с името „Железник” са записките на тогавашния учител С.Въженов и „Тетрадки за краснописание” от Хр.Г.Данов /Димитър Илков, „Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив, 1908г., стр 169/. Димитър Илков нарича в труда си името „Железник”по следния начин: ”...новоизмъдруваното име Железник, което не можало да си пробие път за общо употребление било „изковано нарочно” от учителя Тодор Шишков.”
С изложеното до тук смятам, че съм проследил приемствеността между древния Берое и днешна Стара Загора в основните нейни аспекти през целия период на съвместното им съществуване и правя следните изводи:
1. Цивилизацията не е донесена в нашите земи от завоевателите - римляни, византийци и турци. Те установяват правила на градоустройството и обществения живот, но на базата на тракийската и българската култура, която тук много преди тях достига значителен разцвет.
2. На 19 километра североизточно от центъра на гр.Стара Загора, между с.Колена и с.Дълбоки лежи древният тракийски град-крепост Берое /арх.обект №2300304/, създаден около V век пр.н.е., върху руините на който до началото на ХІХ век съществуват български селища под различни имена.
Въз основа на тези изводи правя следните предложения:
1. В програмата за археологически проучвания на Регионалния исторически музей – гр.Стара Загора за 2009г. да бъде включен обект № 2300304.
2. Ески Джамия в центъра на гр.Стара Загора да бъде превърната в паметник на загиналите водачи на Старозагорското въстание от 1408г.
3. Старозагорският квартал Железник и СОУ”Железник” да бъдат преименувани на името на древнотракийския град Берое.

Приложения:
1.Копие от карта на Тракия преди изграждането на Августа Траяна.
2.Копие от карта на Мизия и Тракия при императорите Август и Клавдий.

Използвана литература:
1. D-rА. Van Kampen, D-r Alfred Schulz, D-r M.Schneider,„АТЛАС НА АНТИЧНОСТТА”,Издателство„JUSTUS PERTHES” гр. Гота, Германия, 1892г.
2. ENRIKO KIEPERT Berolinensi. „АТЛАС НА АНТИЧНОСТТА”,
Издателство „DIETRIH REIMER” гр.Берлин, Германия, 1902г.
3. Димитър Илков, „Принос към историята на град Стара Загора”,
Пловдив, 1908г.
4. Марин Дринов, том І „Трудове по българска и славянска история”,
София, 1909г.
5. Марин Дринов, том ІІ „Трудове по българска църковна история” ,
София, 1911г.
6. проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през
Средните векове”, том І, част 2, София, 1927г.
7. проф.Я.Тодоров, „Античната цивилизация в България” – Българска
историческа библиотека – том ІІ, София,1929г.
8. Иван Сакъзов, „Областното име Загора по нови извори” - Известия на
Българското географско дружество, кн.І, 1933г.
9. Д-р. Г.Бончев, „Принос към петрографията на Сърнена гора”, кн.І
1933г.
10. проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през
Средните векове”, том ІІ, София, 1934г.
11. Н.Данчев,И.Данчев,Българска енциклопедия, т.ІІ, 1936г.
12. Васил Миков, „ Траките” – Сборник първи „През вековете”, 1938г.
13. проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през
Средните векове”, том ІІІ, София, 1940г.
14. Градски съвет, „Стара Загора”, 1957г.
15. проф.Л.Бурмов,доц.П.Петров, „Христоматия по история на България”,
изд.”Наука и изкуство”, 1964г.
16. Хр.Буюклиев и колектив,”История на Стара Загора”, изд.Наука и
Изкуство, 1966г.
17. БАН, „Извори на Българската история”,ХХІ.С.1974г.
18. Енциклопедия на България, т.І,ІV и VІ, 1978г.
19. М.Грант, „Римските императори”, ТЕРРА – 1998г.
20. Георги Матев, „КНИГА ЗА ДЪЛБОКИ”, Издателство „КОТА”,Стара
Загора, 2003г.
21. доц. Мирена Славова, „ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ ?”,монография,
2007г.
ТИЛЕ - ИЗГУБЕНИЯТ ГРАД
Автор: инж.Димитър Денев Димитров
Целта на настоящия проект е да посочи точното място на древния град Тиле, столицата на келтското военноплеменно обединение през ІІІ век пр.Хр. в Северна Тракия.
За да изпълня обявената цел, си поставям няколко основни задачи. Първата е да направя преглед на историографията по този въпрос и да преценя дали аргументите и фактите, описани в нея са достатъчно убедителни. Втората задача е след анализ на географското разположение и особености на терена, на направените до момента археологически проучвания и откритите находки да обоснова предположение за мястото на древния град Тиле. Третата задача е на базата на автентични исторически извори да потвърдя, че такъв град е съществувал на това място, да докажа точното му име и произхода на това име. Четвъртата задача е да изследвам приемствеността между древния град и построената късноантична крепост в непосредствена близост, включително промените на имената им до днес.
При изпълнението на тези задачи ще използвам методи от различни области на познанието, от историята, археологията, географията, картографията, езикознанието, метрологията, защото практиката показва, че един древен град, например като Берое в околностите на гр.Стара Загора и Тиле в Подбалканското поле, не може да бъде открит само с традиционните археологически методи. Ще се ръководя от максимата на древногръцкия историк Полибий: ”Ще се опитаме разказът ни да вдъхва сам по себе си доверие за своите читатели, а не да предлагаме на читателя недостоверни доказателства за несигурни факти.”/ІV 40, 2-3, Всеобща история, Полибий/
Тези задачи са последователните етапи за реализирането на проекта ми за разкриване на древния град Тиле.
1. ИСТОРИОГРАФИЯ
Древногръцките автори Хекатей от Милет /500-476г.пр.Хр./ и Херодот от Халикарнас /490-425г.пр.Хр./ първи пишат за келтите и тяхното рождено място – реките Рейн, Рона и Дунав.
Древногръцкият историк Полибий /201-120г.пр.Хр./ пише за келтите в своята „Всеобща история”: „...келтите, отървали се от опасността при Делфи, не се прехвърлили в Мала Азия, ами като си харесали местността около Византион, сразили траките и превърнали Тиле в своя столица.” От тук следва, че Тиле е стар тракийски град, който келтите превърнали в своя столица.
По-късни гръцки и римски автори Диодор Сицилийски /І век пр.Хр./, Страбон /63г.пр.Хр.-24г.сл.Хр./ и Атеней /ІІ-ІІІ век/ описват келтите, като използват данните и наблюденията на стоическия философ Посейдон от началото на І век пр.Хр.
Според римския историк Тит Ливий /59г.пр.Хр.-17г.сл.Хр./ едно от келтските племена стигнало до Византион по „Виа Егнация”, т.е. по пътя, успореден на Беломорското крайбрежие.
В началото на VІ век граматикът Стефан Византийски, използвайки извори от антични автори, локализира Тиле близо до Хемус, а Прокопий Кесарийски /500-565г.сл.Хр./ в произведението си „De Aedeficiis”, изброявайки крепостите, построени и възобновени от Юстиниан Велики в Тракия, споменава кастела Тулеус.
Българската историография не отминава древния Тиле. Пръв д-р Константин Иречек в „История на Българите”, издадена през 1875г. в Прага, споменава за келтско царство в Подбалканското поле в Тракия. Той прави опит да локализира Тиле при село Тулово, Старозагорско, като неправилно приема, че келтите са проникнали в Северна Тракия по река Марица, което е отхвърлено от българската историография.
В края на ХІХ век братята Карел и Херман Шкорпил дават описание на късновизантийска крепост близо до с.Главан, Старозагорско. Те подчертават, че тя е изградена върху древно тракийско укрепление, защитено с масивен каменен вал, и правят предположение, че това е древната столица на келтите в Тракия, описана от Прокопий Кесарийски в „De Aedeficiis” като кастела Тулеус. Сондажните разкопки, извършени на това място през есента на 1992г. показват, че това не е нито кастелът Тулеус, който е локализиран по-рано южно от Одрин, нито древният Тиле, а древно тракийско укрепление, заобиколено с вал с височина 1.5 метра, ширина 7-8 метра, съставен от три реда големи камъни, разположени върху терена, уплътнени с пръст, и натрупани със средни и дребни ломени камъни. /www.wikipedia.Балзена/.
Доц.Васил Миков в публикацията си „Траките”, сборник І, „През вековете”, 1938г. проследява пътя на келтите под командването на вожда им Картерий и по-късно под предводителството на Комонторий през Северозападна България към Тракия, и борбата им с местните племена трибали и мизи. По археологическите находки, характерни за древните келти, той определя точния им път. Келтите се движат бавно, заедно с жените, децата и цялата си покъщнина, за да търсят по-плодородна и богата земя за заселване. Техният път е приблизително следният: По Дунав през Видин към с.Ружинци и с.Орешец, Белоградчишко, към с.Малорад, с.Рогозен и с.Добралево, Оряховско, към с.Борован, с.Джурилово, с.Буковец, с.Попица и Бяла Слатина. По-нататък през землищата на с.Бреница и с.Чомаковци през с.Торос Луковитско и с.Смочан, Ловешко, прехвърлят Хемус през Химитлийския или някой съседен проход и навлизат в Подбалканското поле. Те го заемат последователно от запад на изток по течението на река Тунджа, като при това завладяват всички крепости във владенията на тракийския династ Севт ІІІ, по долината на река Тунджа. Такива са: специално изграденият от Севт ІІІ, укрепен, представителен град Севтополис, понастоящем на дъното на язовир Копринка; селището и крепостта при с.Крън, Старозагорско; древното тракийско укрепено селище до гр.Николаево, Старозагорско и по-нататък древният тракийски град Кабиле по средното течение на река Тунджа.
Доц.Васил Миков разглежда хипотезите, че столицата им Тиле се намира при с.Тулово, Старозагорско или при с.Крън критично. Цитира факта, че при разкопките на голямата Туловска могила през 1905г. е открито не келтско, а тракийско погребение.
Повечето от споменатите до тук автори смятат, че в периода 278-213г. пр.Хр. келтите създават в Североизточна Тракия, по долината на река Тунджа, военноплеменно обединение/царство/ от сродни племена/трокми, толистобогии, тектосаги, етосаги/, които не последвали своите съплеменници в малоазийските им походи през 278-277г.пр.Хр. Те оказват военнополитическо влияние върху владетелите в останалата част на Тракия и върху черноморските гръцки колонии. Последният келтски цар Кавар сече монети в Кабиле, което значи, че контролира изцяло долината на река Тунджа. Изобилие от негови монети/тетрадрахми/ са открити при археологически проучвания в укрепеното селище до Провадия, в Севтополис и в крепостта при с.Седларово, което очертава приблизително региона на най-значимо келтско влияние през ІІІ век пр.Хр.
Същевременно в останалите части на Тракия продължават да съществуват независими и полунезависими тракийски владетели – парадинасти. „Археологическите, епиграфските и нумизматичните материали показват, че през този период в Югоизточна Тракия съществуват тракийски владетели, които разполагат с голям икономически и военен ресурс, което позволява да изключим /единствено-б.а./ съществуването на силна келтска държава. Също така не разполагаме с какъвто и да е археологически материал на територията на Югоизточна Тракия, който би могъл да се свърже с келтите.” /www.sliwen-news.com, Николай Сираков-Регионален исторически музей гр.Сливен/.
1. ОСОБЕНОСТИ НА РАЙОНА, ЗАВЛАДЯН ОТ КЕЛТИТЕ В СЕВЕРОИЗТОЧНА ТРАКИЯ
Подбалканските полета по горното и средното течение на река Тунджа са
благоприятно място за отсядане на келтските преселници по време на миграцията им към Мала Азия. Тези полета са природно защитени от високата планинска вирига на Хемус от север и от обраслата с вековни дъбови гори Средна гора от юг. Те се намират на главния стратегически път на келтите по река Тунджа през Ускудама и Византион за Мала Азия. От там могат да бъдат контролирани най-важните проходи през Хемус и Средна гора. Те се намират в преходноконтиненталната климатична област с ограничено влияние на северни въздушни маси, с мека зима и лято без големи горещини. Там има изобилие на реки, риба и дивеч. В подбалканските полета термалните извори са с най-голяма концентрация от територията на цялата страна – с.Баня, Карловско, Павел баня, с.Овощник, с.Ягода, Кортенските и Сливенските бани.
Всички тези фактори през ІІІ век пр.Хр. имат своето определящо значение при отсядането на келтските племена в Североизточна Тракия, по долината на река Тунджа. Тяхното племенно обединение/царство/ несъмнено има главен град/столица/, седалище на върховния им вожд/цар/. Тази столица се споменава от древните автори/Полибий и Стефан Византийски/ като град Тиле/Τυλις,Tylis/.
Това не е Севтополис, който келтите превземат и унищожават като знак за края на властта на Севт ІІІ. Не е Крън, въпреки че там са открити археологически находки, потвърждаващи келтско присъствие, защото Крън е изолирано селище от главните военни и търговски пътища в Тракия през ІІІ век пр.Хр. Не е и Кабиле, който, като значим културен и търговски център, е необходим за келтската легитимация в Тракия. Тази столица не е и край някой от големите градове крепости в Югоизточна Тракия, като Филипополис и Берое, защото няма данни за келтско присъствие на юг от Средна гора. Още повече, че тези земи не са владения на Севт ІІІ, а на други тракийски владетели/парадинасти/. /Буюклиев Хр. и др., История на Стара Загора, Наука и изкуство, 1966/
Тази столица може да бъде голямото укрепено селище в непосредствена близост до град Николаево, Старозагорско. То е разположено на два ниски природно защитени хълма северно от града. Непосредствено на изток от тях се извисява друг хълм, наричан от местното население Дебелец, на чийто връх се намира късновизантийска крепост, известна като Хасара, Асара, от турското ”Хисар”- крепост. Това древно укрепено селище има следните стратегически предимства, които трябва да притежава столицата на военно-племенно обединение/царство/ през ІІІ век пр.Хр.:
Намира са на стратегически кръстопът.
Пътят от Месембрия и Анхиало на Черно море за Сердика минава под южните крепостни стени. Пътят от Бяло море по реките Марица и Тунджа през Хемус за Мизия и река Дунав минава от източната страна на крепостта, а пътят от Филипополис и Берое през прохода с.Колена-с.Шаново в Средна гора, минава през местностите „Вратичето” и „Юрта” близко на запад от укрепеното селище, и през Хемус също води за Мизия и Дунав. /Лисицов Ст., Отчет за археологически проучвания на западния и източния отбранителен сектор в крепостта”Хасаря” край гр.Николаево, Старозагорски окръг през 1985г. , София , 04.03.1986г./
Намира се в центъра на завладяната от келтите територия в долината на река Тунджа.
В чуждо социалноикономическо, етническо, политическо и военно обкръжение келтската маса трябва да запази своята компактност, за да оцелее.Това води до засилване на централизацията и издигане ранга на върховния вожд до цар. От укрепеното селище до гр.Николаево, еднакво отдалечено от всички краища на територията, заета от келтите, царят може да управлява ефективно ресурсите си.
3. До това селище река Тунджа е плавателна през ІІІ век пр. Хр. през цялата
година.
Това се дължи на вливането на големи реки в Тунджа при гр.Николаево, като реките Хаинбоазка/Радова/, Лазова и Конарска/Улишница/, каквито липсват по горното течение до Севтополис. Коритата на тези реки са пет,шест пъти по-широки от днешния профил на течението им. Това може да бъде обяснено с пълноводието им в миналото. Келтските царе отчитат икономическите реалности, за да гарантират съществуването си в Тракия. Последният келтски цар Кавар дава привилегии на търговците в своите владения, сече монети с различна стойност и се опитва да създаде икономическа база на властта си в Тракия, за което е необходим евтин и удобен воден път до столицата му.
4. Това селище е изградено на природнозащитено място.
То се намира на естествени възвишения с надморска височина от 380 м., отличен изглед във всички посоки, с добър климат, изобилие от води, гори, риба и дивеч, заобиколено от юг от река Тунджа, от запад от блатото в местността Азмака и от север и изток от реките Хаинбоазка/Радова/ и Лазова, чиито разливи правят невъзможен достъпа до него. Крепостта се издига откъм единствената възможна посока за достъп до селището, от северозапад. Дори и днес, когато реките не са така пълноводни и част от гората е изсечена, водните площи заемат 5% от цялата площ на Община Николаево, което е много повече от средното за страната. Тук се е намирал най-големият рибарник в България. И досега единствено тук са запазени два защитени растителни вида – осен и блатен аир.
5. В цялата долина по поречието на река Тунджа няма комплексно по- подходящо природнозащитено, стратегическо и кръстопътно място. То е създадено от природата за главно укрепено селище, а от най-източния от трите съседни хълма/Дебелец/, извисяващ се внушително над околността, може да се наблюдава целия район, всички пътища и проходи.
3. ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДРЕВНОТО СЕЛИЩЕ СЕВЕРНО ОТ ГРАД
НИКОЛАЕВО И ОСТАТЪЦИ ВЪРХУ ТЕРЕНА
Непосредствено на север от гр.Николаево, Старозагорско, отляво на подбалканския път за гр.Сливен, върху плосък хълм, издигнат на 20 метра над околната равнина, има останки от крепостни стени – насипи от ломен камък на глинена спойка, които очертават древна крепост с правоъгълна форма, с размери 280х150м. и площ около 55 дка. само на този хълм. Този хълм естествено се прелива към втори хълм на изток, издигнат над околната равнина на около 50 метра, стръмен от юг и плавно спускащ се на север, който завършва с плоско било. То заема площ около 85 дка., заедно със седловината в северна посока от него, и цялото е осеяно с останки от каменни сгради, градени на глинена спойка от ломен камък. От изоставянето на древния град, в продължение на повече от 2000 години върху по-голямата част от този терен не е имало никаква човешка дейност, с изключение на няколко лозя в най-ниската южна част. Останките са съхранени напълно, под тънък пласт горска пръст, обрасли с ниски дървета и храсти. На местата на най-големите сгради каменните насипи се виждат над земната повърхност. И двата хълма не са проучени и за тях няма публикации, въпреки очевидните останки от древно селище върху им. При работата ми по останките от древнотракийския град крепост Берое многократно се натъквах и разглеждах точно такива насипи и валове от ломен камък без хоросан, характерни за тракийското крепостно строителство преди римското нашествие. Те са описани в трудовете на редица български историци и археолози, проучвали тракийските крепости в Родопите, Сакар и Средна гора, и не могат да бъдат сбъркани с по-късни римски, византийски и български градежи. Такъв вид имат останките при Куртулен, Брестово и Гъоз-тепе в Родопите, Дервишка могила, Черепово, Оряхово, Ения, Българска поляна и Главан в Сакар, при Горна Малина в Средна гора. /Миков В.; БИБ, год.V, том ІІ, София, 1932 и Траките, Сборник І, София, 1938/
Още по на изток се извисява стръмно третият хълм „Дебелец”, издигащ се на 80 метра над околната равнина с изразен релеф, с останки от изградената през VІ век крепост „Асара, Хасара” на върха му. Той е проучен от археолога Стефан Лисицов през 1985г. Крепостта с дължина 128м., ширина 62м. и площ от 8 дка. заема уширеното било на хълма. Тя е обградена отвсякъде със стръмни скали и е достъпна само през седловината и полегатия склон от запад, откъм другите два по-ниски хълма. Чрез сондажни разкопки са проучени защитните съоръжения: окоп, вал, протейхизма, междинен и главен зид. Защитните стени са построени през късноантичната епоха/V-VІ век/ чрез градеж „опус имплектум”, с лицеви варовикови и пясъчни блокчета и с керамични ядки в хоросановия пълнеж. В крепостта са намерени материални следи от халщадска керамика от ранножелязната епоха/ ХІІ-ІХ век пр.Хр./, керамични чирепи от ІІ-ІV век, от V-VІ век, ХІ-ХІІ век и ХІІІ-ХІV век. Открити са следи от каменни сгради на кална спойка, както и средновековни оръжия, съдове и украшения. Ровът, опасвал крепостната стена отвън, се спуска надолу от юг по хълма и през първата половина на ХХ век може да се проследи до десния бряг на река Радова, която тече непосредствено на изток. При изкопни работи за водопровод е открит ров и защитен зид със същия строеж, като този на крепостните стени. Това показва, че през късната античност селището не е върху двата хълма на запад от „Асара”, а долу в равнината край река Радова./Манджуров Й.,Хълм Хасара, в.”Искра”, бр.317.1937/
Останките от халщадска керамика на върха на най-високия източен хълм показват наличие на древнотракийско селище там още около ХІІ-ІХ век пр.Хр. В следващите векове това население, поради нарастване на броя и нуждите му и развитието на материалната и духовната му култура, заселва по-ниските и по-удобни два хълма непосредствено на запад и изгражда върху тях укрепено селище. Най-високият хълм/Дебелец/ се използва като стражеви пост за наблюдение на околността. На върха на това доминиращо над цялата околност и всяващо респект отдалеч с изразения си релеф възвишение, несъмнено има тракийско светилище. На върха му се намира и един от входовете на голямата пещера, наречена днес „Царската дупка”, която с просторните си галерии, зали и коридори служи за укритие на местното население. Местните хора намират там убежище заедно със стадата си в случай на опосност, а многобройните изходи на пещерата им служат за таен изход. /www.wikipedia. Николаево/
В периода V-ІV век пр.Хр. укрепеното селище, изградено върху двата по-ниски хълма на запад от пещерата прераства в тракийски град крепост. Насипите от ломен камък на кална спойка, очертаващи крепостните стени, доказват това. Особено ясно могат да се различат очертанията на древната крепост на сателитна снимка – Приложение №1.
4. ВЪЗХОД И УПАДЪК
Акад.Д.Дечев смята, че „Тиле” е тракийско наименование, което предполага съществуването на множество селища с подобно име. /Detschew D.,Die thrakischen Sprachreste, Wien, 1957/
Проф.Владимир Георгиев в труда си „Траките и техния език”, БАН, София, 1977г. дава петте принципа, въз основа на които може да бъде изяснен смисълът на тракийските топоними. „Една дума може да получи сигурна етимология само ако е известно нейното значение и то може да бъде потвърдено, и по комбинаторен път, независимо от етимологичните съображения, ако може да се намери точно съответствие на цялата дума, ако може да бъде съпоставена с генетично идентични съответствия от други езици, при което пет и повече следващи една след друга фонеми са генетично идентични, като се има предвид, че населението, което обитава продължително време дадена област, дава названия на географските обекти въз основа на техните най-характерни белези. Коренни етимологии нямат научна стойност”.
На тези принципи отговаря следното обяснение за произхода и значението на тракийския топоним „Тиле,Τυλίς”, като название на древното селище непосредствено на север от гр.Николаево. Той е точно и цялостно тракийско съответствие на гръцкото наречие „τυλιχτός” - „увит,обвит”, в смисъл на „защитен, опакован”, в чиято основа стои глаголът „τυλίσσομαι” – увивам се .
Това съответствие може да бъде ономастично потвърдено и по комбинаторен път. Трите пълноводни реки Тунджа, Радова и Лазова с притоците и разливите си се увиват около хълмовете на крепостта и селището под нея. Дори и днес изгледът, който се открива от тези хълмове на изток, юг и запад, е доминиран от разливите на същите реки и пред погледа се разстила блестяща водна повърхност, която обхваща почти отвсякъде местността – Приложение№2. За пътника, който доближава селището от изток по река Тунджа, т.е. откъм Кабиле, този ефект е още по-изразен и въздействащ. Крепостта върху хълма изплува пред погледа като изпод водата. Обвиващата го водна повърхност е най-характерният белег на това селище от древността до наши дни, който дава и названието му – увито, защитено /от вода/. От известните укрепени тракийски селища само при описаното тук всички природни условия на местността и реките съответстват на смисловото значение на топоним – увит, защитен /от вода/. Освен това топонимът „Τυλίς” има пет последователни фонеми, които са генетично идентични с петте последователни фонеми на гръцкия глагол „„τυλίσσομαι”. Тази етимология обяснява топонима изцяло, включително фонетичната му страна, както и словообразуването му. Това не е коренова етимология и според класификацията на проф.Владимир Георгиев може да се приеме за сигурна. Трябва да се има предвид, че ударението както на наречието„τυλιχτός” и на глагола „τυλίσσομαι”, така и на производния от тях топоним „Τυλίς” не е върху първата гласна буква и правилното произнасяне на името на български език е „Тилè”.
Около 277г. пр.Хр. келтите, придвижвайки се последователно по течението на р.Тунджа на изток завладяват Тилè. Те превръщат крепостта и селището в своя столица, поради причините, посочени в т.2. Те не променят името му, защото им звучи познато и свойствено. И до днес в централна Франция има градче с названието „Tulle”, а един от притоците на река Рона в района на френския град Дижон се нарича „Tille”. Известно е, че хидронимите са най-устойчиви във времето, а поречието на река Рона, според Херодот, е прародина на келтите.
Победените траки от района на Тилè не са подложени на геноцид:
„Царят на тракийските галати Кавар, който бил наистина по природа царствен и великодушен, предоставял голяма сигурност на търговците, които дохождали в Понта, а на византийците оказал големи услуги във войната им с траките и витинците.” /Кацаров,Дечев и др.,Извори из старата история и география на Тракия и Македония, БАН, 1949/
Местното тракийско население от западната част на Тилè и околността се изселва нагоре по течението на река Тунджа. То създава нови тракийски селища, наследници на които са село Тулово, Старозагорско /запазило древното име/ и околните села. Тракийското население от източната част на Тилè и околността се изселва в посока към южните склонове на Хемус, на североизток от древния град в района около днешните гр.Гурково, село Конаре, и кв.Козарево на град Твърдица. В местността „Биличин дол” на север от гр.Гурково има древно тракийско светилище, чиито останки личат и днес. Траките създават ново селище - своя нов „Тилè”. То е проучено от Никола Ст. Койчев – гимназиален учител в гр.Нова Загора./Койчев Н., Два изчезнали града в Новозагорско, Архив за поселищни проучвания, кн.4. София, 1938/
Той изрично подчертава местоположението му на източния бряг на река Улишница/Конарска река/, която тече на 1200 метра на изток от тогавашното село Конаре и се влива в Тунджа. Мястото е запазено от ветровете, уцедливо, с изобилие на балканска вода, свеж въздух и с отличен изглед на далечно разстояние, и не е избрано случайно. След реките Радова и Лазова, река Улишница е най-близката до Тилè пълноводна река през ІІІ в.пр.Хр., много преди обезлесяването на южните склонове на Хемус. Непосредствено на изток от нея – там, където тя се пресича с древния път от Тилè за морето, се намират развалините на манастира „Св.Никола”. За последния споменават братя Шкорпил. Манастирът „Св.Никола” е бил главен над всички манастири в Сливенския балкан и е имал имоти, ниви и лозя в землищата на околните селища. На това природнозащитено и изключително удобно място на осем километра североизточно от древния Тилè възниква ново тракийско селище. Доказателство за това са многобройните тракийски надгробни могили в района. Развалините на това селище се намират на 200 метра североизточно от манастира. До тях се достига по калдаръмена уличка, разположена на 50 метра източно от манастирските останки. На юг тя стига до древния път за морето, а на север до новия Тилè. Развалините обхващат пространство от 500 м. в диаметър. В условията на келтско владичество естествено новото селище не е укрепявано със стени. Запазена е част от права улица, широка 5 м., с каменна настилка и тротоари по 1,5 м. Основите на сградите, които се подават над земята, са изградени от камък и хоросан. Това селище продължа да се развива и благоустроява и след ликвидирането на келтското владичество, и след римското нашествие, и по време на Българската държава. На километър северно от него в дебрите на планината по река Улишница има останки от крепост, служила за защита на населението му. Това селище, заедно с манастира устоява на превратностите на историята до падането на района под турска власт, когато е напълно разрушено и обезлюдено. Местното население от село Конаре и кв.Козарево на гр.Твърдица пази спомена за него и името му „Юлинград,Улинград, лат. Eulin”. Хората от с.Конаре /там са отглеждани елитни коне за султанските конюшни/ и кв.Козарево на гр.Твърдица /името „Козарево” е дадено неудачно от турската дума „козос” – „пашкул”/ са преки наследници на траките от Юлинград и са известни в пределите на Турската империя съответно с конярство и бубарство, все древни тракийски занаяти. /Койчев Н., Лошо преименувани селища в Новозагорска околия, Архив за поселищни проучвания, кн.3, София, 1938/
След ІV век пр.Хр. в тракийския език /къснотракийски/ се проявяват ясно изразени влияния от езиците на околните народи – гръцки, дакомизийски, латински.
В късния тракийски език гласни без ударение, каквато е първата гласна „υ” от топонима„Τυλίς”, с произнасяне като „и” под влияние на гръцки език, често се синкопират както в източнобългарските диалекти/тракийски субстрат/. /Георгиев Вл., „Траките и техният език”, БАН, София, 1977/ Например „Φίλιππος” става „Pulpu”, а „Φιλιππόπολις” става „Pulpudeva”. Загова първата гласна „υ” от топонима„Τυλίς” се произнася не като гръцкото„υ”преминало в „и”, а като „у”. Може да се приеме, че латинското „еu” успешно пресъздава къснотракийското „у”, и в ”Eulin” се съдържа топонимът „Τυλίς” чрез къснотракийската му форма, написана под влиянието на латинския език без първата дентална/зъбна/ съгласна „Т” и с окончание „in” вместо „ίς”.От латинската транскрипция древният топоним преминава в българския език като „Юлинград, Улинград”. По същия начин чрез синкопа /„и”преминава в „у„/ се образува името „Тулово” в българския език директно от тракийския топоним „Τυλίς”, при което първата дентална съгласна „Т” се запазва, а окончанието е българско - „ово”.
Византийският историк Кедрин пръв споменава топонима „Eulin”, когато съобщава, че печенезите при първото си нахлуване през Дунав в империята през 1049г. преминали планината и се спрели на лагер към „Eulin”, в подножието на Хемус. От тук те се спуснали към Ямбол, гдето срещнали византийската войска, която идвала от Адрианопол по долината на Тунджа, и я разбили. Вилхардуен, маршал и историк на Латинската империя, също споменава за това селище. През 1206г. император Хенрих тръгнал от Адрианопол и стигнал на петия ден при полите на планината в едно селище на име „Eulin”. От тук императорът изпратил един отряд към близкия проход, но в теснината местните жители го заобиколили и разбили. Паднали много рицари убити, останалите си изгубили шлемовете, а императорът бил принуден да се върне обратно в Одрин. /В.Аврамов, сб.”Плиска-Преслав”, том І, София 1929/
Никола Ст. Койчев в статията си „Два изчезнали града в Новозагорско”, Архив за поселищни проучвания, кн.4. София, 1938г. съобщава, че през 1930г. разпитал няколко старци от тогавашното село Твърдица, помнят ли по предание случки от далечното минало. Те независимо един от друг заявили дословно: „ По предание се помни за сражение, станало в прохода между българи и други, които били на коне. От последните паднали много убити, а голяма част от останалите живи в бягството си в прохода изгубили железните си шапки.” Тези спомени съвпадат с описанието на похода на император Хенрих.
5. ДРЕВНИЯТ ТИЛÈ И КОННИКЪТ
Траките през целия период на келтската хегемония по долината на река Тунджа не прекратяват съпротивата си. От средата на ІІІ в. Пр.Хр. до 213г.пр.Хр. те постепенно изтласкват келтите от завладените селища. През 214-213г. пр.Хр. те превземат последната крепост на келтското господство в Тракия, столицата на цар Кавар – древния тракийски град Тилè.
Жителите на околните тракийски селища не се завръщат масово в превзетия Тилè. През шестдесетте години келтска хегемония те са устроили селищата и поминъка си. Селищата им са на по-сигурни места, които не привличат евентуални нашественици, като кръстопътния Тилè. Древното селище никога вече не възвръща славата си и постепенно запада. В чест на голямата си победа траките възобновяват светилището в пещерата на върха на най-високия източен хълм на Тилè/Дебелец/ и го посвещават /или възобновяват култа/ на върховния си бог – герой, войн и победител, Тракийския конник. Той е автентично тракийско божество, което няма аналог в гръцкия пантеон и символизира най-естествено, точно и всеобхватно тяхната победа. Тракийското му име е „Σ(ο)υρα(ς)” , ст.инд. „ŝūra”, гр. „ήρως”, лат. „Hero, Syr”, в превод - „герой, войн, победител”, а едни от епитетите му са „Σουρεγεθης” – „геройски удар” и „Σουροτερης” – „герой в боя”. / Георгиев Вл.,Траките и техният език, БАН, София, 1977/
Като всяка значима историческа реалност, келтското нашествие в Северна Тракия през ІІІ в. пр.Хр. има двояко отражение върху местното население. От една страна то му отнема независимостта за около шестдесет години, а от друга страна слага край на македонското господство и претенции върху тези земи. Келтското присъствие в района през ІІІ век пр.Хр. има мобилизираща роля при изграждането на политическата и икономическа структура на Северна Тракия.`
При всеки древен град, както и при Тилè, има една легенда. Когато траките проникват в града, цар Кавар със златното си съкровище търси спасение в пещерата на върха Дебелец. Но всички изходи са завардени и той остава навеки под земята. Легендата гласи, че който освободи духа му, ще получи златното съкровище като награда. И тъй като във всяка легенда има истина, да се запитаме защо пещерата се нарича „Царската дупка”? Никъде в историческите извори и в народните предания и спомени няма дори намек друг цар да е посещавал тази пещера. Независимо дали цар Кавар остава в пещерата или не, думата „цар”, както и епитетът „царска” в названието на тази пещера, произлиза от общия индоевропейски корен „ŝūra”- „герой, войн, победител” през тракийската му форма „Σ(ο)υρα(ς)”, която е теоним, съответстващ на Тракийският конник и същевременно топоним на хълма, светилището и пещерата, както ще докажа по-нататък. Названието „Царската дупка” на пещерата на върха на хълма Дебелец е отзвук, достигнал до нас през вековете, от особеното култово значение в древността на светилището на Тракийския конник на същия хълм.
През следващите два века до Р.Хр. в земите южно от Дунав започват набезите на бастарните и сарматите, съответно в западната и в източната част. Тези нашествия, както и несигурното политическо, и икономическо положение в разпокъсана Тракия, не позволяват на древното селище, да се замогне и развие отново. Крепостните му стени се рушат. Местното население продължава живота си в околните селища. В случай на военна заплаха, хората заедно със стадата си търсят закрила в голямата пещера „Σ(ο)υρα(ς)” на върха на най-високия хълм/Дебелец/, чийто вход е укрепен допълнително. Не случайно друг епитет на Тракийския конник е „Ζυδεηνος” – „грижещ се”/надпис от с.Варвара, Пазарджишко/.
На върха Дебелец, където е древното тракийско светилище, от ранножелязната епоха до началото на VІ век сл.Хр. няма селище. Траките не изграждат селища в непосредствена близост до светилищата си. Келтите през периода на владичеството си в Тилè също не използват най-високия източен хълм/Дебелец/, освен за наблюдателен пост. Техните светилища, за разлика от тракийските са на равни места, защитени с ров и насип, с ритуални ями, колове и постройки в ограденото пространство. Поради това, по време на сондажните разкопки през 1985г. на Дебелец не са открити останки от селище в този период.
В края на І в.пр.Хр. римляните започват настойчиви завоевателни походи в Тракия. Римският историк Дион Касий Кокцеян /155-235г./ в „Римска история” описва походите на проконсула Марк Лициний Крас в Мизия и Тракия през 29-28г. пр.Хр. /БурмовАл., Петров П., ХИБ, Наука и изкуство, София, 1964/
По време на тези походи Крас победил бастарните и мизите, а на връщане се разправил с медите и сердите, които били враждебно настроени към него. Авторът изрично подчертава, че Крас пощадил одрисите, почитатели на Дионис, които го посрещнали без оръжие, и им подарил земята, в която чествали бога, като я отнел от бесите. Става дума за поречието на река Марица и Родопите. След това отново се отправил на североизток зад Хемус, за да участва в борбата между двама гетски владетели Дапиг и Ролес, на страната на втория. На връщане от североизточната част на Дунавската равнина минал през някой от източните проходи на Хемус и се разправил с част от тракийските племена, които му се противопоставяли. На това място авторът вмъква следния текст: „След това воювал срещу пещерата, която се нарича Кирис. ... Тук голям брой от местните жители донесли всичко свое ценно и прибрали целите си стада. Крас издирил и зазидал всичките извити и мъчнонамираеми входове и така чрез глад подчинил и тях.”
Изразът „воювал срещу пещера” е прецедент в цялата римска историография. Този израз предполага уникалност както на историческото събитие, така и на мястото, където е станало. Проконсулът на Македония Марк Лициний Крас, внук на едноименния триумвир, смазал въстанието на Спартак, воювал срещу пещера!
Тъй като това събитие става на територията на траките одриси, трябва да уточним, че тази територия са земите в поречието на реките Марица и Тунджа. Одрисите по поречието на река Марица, както стана ясно по-горе, се ползват с благоволението на Крас. Друга е съдбата на траките по средното и горното течение на река Тунджа, подчинени на друг тракийски парадинаст. Римската войска навлиза в земите им като завоевател. Траките от Тилè и околностите се укриват заедно със стадата си в голямата пещера на естествено укрепения хълм и укрепват допълнително входа. По поречието на река Тунджа не е известна друга подобна голяма, укрепена пещера, освен тази северно от гр.Николаево, която напълно отговаря на описанието. Единствено за тази пещера до днес са запазени спомени, че същата служи за укритие на много хора заедно със стадата им. Дион Касий Кокцеян, който пише на гръцки език, предава чрез гръцка транскрипция тракийския теоним „Σ(ο)υρα(ς)”- Тракийския конник, като „Кυρίς” /Кирис/- название на пещерата, и подчертава, че траките я наричат така. В „Кυρίς”/Кирис/ се пази тракийското „Σ(ο)υρα(ς)” с палатализация, „Σ(ο)υ” преминава в„Кυ” /Чи,Ши преминава в Ки, /, където гръцкото „υ” означава вече „и”. Последната гласна „α” преминава в „ē”/ йонийски диалект, Дион Касий е родом он Никея,Витиния/, а „ē” преминава в „ί” /в къснотракийски език/. /Георгиев Вл., Траките и техният език, БАН, София, 1977/
Описанието на Дион Касий Кокцеян доказва, че пещерата на върха Дебелец носи името на Тракийския конник и несъмнено там има негово светилище.
На територията на римската империя има много красиви и въздействащи пещери, но тази е направила силно впечатление на завоевателите, така че 200 години по-късно, когато Дион Касий пише своята „Римска история”, я споменава изрично като част от военната инфраструктура на местното население. Същата пещера е ползвана и след турското нашествие като сигурно място за подслон и закрила. Сега от тази пещера е достъпен само един от входовете на върха на хълма „Дебелец”, който има вид на малка галерия /Царската дупка/ и връзката му с останалата част е затрупана. Многобройните входове, изходи и галерии на тази пещера са затрупани вероятно през ХVІІІ век, за да не служат повече за убежище на местното население. Последните писмени сведения за нея се отнасят до началото на ХІХ век. По време на кърджалийското нашествие българите от върха на хълма Дебелец следят за движението на предводителя на кърджалиите Кара Фейзи и организират ликвидирането му. В „Царската дупка” на върха на Делбелец се укрива хайдушката чета на воеводата Генчо Къргов от с.Хаине/Гурково/. /М.Греков, Спомени, ОФ, София, 1971/
След присъединяването на района към римската провинция Тракия в средата на І век, около древния Тилè настъпва мир и спокойствие, но готските нашествия в средата на ІІІ век, хуните и аварите през ІV,V и VІ век оставят своите опустошителни следи. Затова император Юстиниян Велики /527 – 565г./ изгражда на върха на най-високия източен хълм/Дебелец/ крепостта, описана в т.3. Вероятно през византийската епоха крепостта е носила официално името „Кирис”, оставено от Дион Касий Кокцеян в „Римска история”. Но местните жители, които в огромното си болшинство са преки наследници на местните траки, запазват автентичното тракийско име на хълма и пещерата, въпреки че с утвърждаването на християнството светилището на Тракийския конник е изоставено. На 50 метра източно от крепостта е построена раннохристиянска църква с размери 6х4 метра. Местонахождението на църквата извън крепостните стени показва, че тя е построена върху тракийско капище. Името на Тракийския конник достига до нас и в по-късни гръцки писмени исторически извори. Късногръцкото „Тζ” предава доста добре тракийското „Σ”, а „ε” - тракийското „(ο)υ”./ Георгиев Вл., Траките и техният език, БАН, София, 1977/ Затова „Тζερα” е къснотракийската форма на древния теоним „Σ(ο)υρα(ς)”- Тракийския конник, с която местните наричат хълма, пещерата и по-късно изградената крепост.
Доказателство се намира в поемата на придворния византийски поет Мануил Фил /1270-1350г./ „За военните подвизи на известния чутовен протостратор”, в която авторът описва и прославя похода на византийския пълководец Михаил Глава Тарханиот срещу отрядите на българския цар Ивайло. Михаил Глава завладява всички значими крепости от морето към Верея, където трябва да се съедини с останалата византийска войска, и заедно с претендента за българския престол Иван Мицо незабавно да се отправи към столицатаТърново. Мануил Фил описва подробно кои съседни крепости и селища могат да свидетелстват за тези славни победи:
Червезица е свидетел за Твърдица,
Мъглиж пък е съсвидетел с Крън,
Верея пък за Колина от Венец,
непристъпни крепости на чужденците,
които благородния леко подчини.
/Златарски В.,История на българската държава през ср.векове, том ІІ, С., 1934/
В оригиналния текст Мануил Фил изписва вече българския топоним на тази крепост с къснотракийската му форма „Тζερα” и българско окончание -везица като „Τζερβεσίσθα”. Той изписва с гръцки букви названията на всички крепости и местности, които споменава, независимо дали произходът на топонимите е тракийски, гръцки или български. „Червезица” е българската транскрипция на тракийското название на крепостта северно от гр.Николаево. При тази етимология е известно значението на думата; словообразуването може да се проследи изцяло; фонетиката е напълно изяснена, защото има пет генетично-идентичти фонеми с тракийското „Τζερα”, което предава автентичния тракийски теоним. Само крепостта на върха Дебелец, като единствена значима българска крепост в района, може да бъде „свидетел за Твърдица”, защото се намира на 14 км. от крепостта Твърдица, чието име е българско и не се е променило от времето на Мануил Фил до днес. Етимологията на името „Τζερβεσίσθα”/Червезица/ от древния тракйски теоним „Σ(ο)υρα(ς)” е потвърдена и комбинаторно чрез описанието на Дион Касий Кокцеян и по-ранната гръцка транскрипция „Кυρίς” /Кирис/.
Затова твърдя, че крепостта известна днес под името „Хасара,Асара”, непосредствено на север от град Николаево, е средновековната българска крепост „Червезица”, наследник на древния тракийски град Тилè.
Тилè оставя следа в съвременната българска топонимия с названието „Тулово” на едноименното старозагорско село. Но древният град оставя и нещо много по-ценно. Автентичното име на Тракийският конник „Σ(ο)υρα(ς)” минава през къснотракийската му форма „Тζερα” директно в средновековната българска топонимия като название на мощна крепост, пазител на българския дух - „Τζερβεσίσθα”/Червезица/. Това е пряко доказателство за приемственост между българската и тракийската култура, между българския и тракийския народ. До наши дни е достигнал не само образът на върховният бог на древна Тракия - героят конник върху каменни стели и оброчни плочки, но и живото му име. Наследник на това име в българския език са личните имена Геро, Цуро, Шуро, Георги.
6. СТАРИТЕ КАРТИ
Най-старите карти, които дават информация за Северна Тракия, са тези на гръцкия астроном Клавдий Птоломей /71-150г./, който съставя 27 карти към своето съчинение „География”. В неговата девета карта на Европа се съдържа изображение на древна Тракия с наименованията на селищата и крепостите на латински език. Картите на Птоломей са допълнени от по-късни римски картографи с кратки описания на селищата и върху тях са нанесени най-важните пътища в Римската империя. Най-известна от тези карти е Певтингеровата карта.
Византийската империя наследява пряко Птоломеевата картографска традиция, но не прави нищо за нейното развитие и обогатяване. Едва през ХІV в картографирането на българските земи има ново развитие. Парижката военна карта от 1388-1396г., изработена за похода на крал Сигизмунд І Люксембургски /1387-1437г/ срещу турците, се отличава с информираност и релефност на изображението. С най-цялостно и подробно изображение на българските градове и пътища се отличава картата на венецианския монах Фра Мауро от 1459г.
По време на Ренесанса има три тенденции при картографирането на Балканския полуостров: възкресяване на античната/Птоломеева/ представа за него, разглеждането му като част от Византия и съвременната представа за него като част от Турската империя. Изразител на първата тенденция е фламандският картограф Абрахам Ортелиус, който през 1585г. публикува ”Изображение на древна Тракия”, а през 1590г. – „Черно море” с обозначение на топонимите, хидронимите и оронимите с античните им наименования. В картите на Джакомо Гасталди от 1584г., представител на втората тенденция, изображението е съпроводено с неточности. Картата на представителя на третата тенденция Герард Меркатор „Влахия, Сервия, България и Романия” от 1589г. е решителна крачка напред, защото в нея има по-точна географска информация.
През ХVІІ век се извършва качествен скок в картографирането на българските земи. Никола Сансон, Джакомо Кантели дьо Виньола и Joan & Guijelmus Blaeu издават поредица от карти от 1643 до 1689г., които обогатяват географската представа за района. През ХVІІІ век са изработени редица карти на нашите земи като част от Турската империя или напълно самостоятелно. Нюрнбергският картограф Йохан Хофман през 1704-1707г. издава карта на Турската империя, в която е представена и България. Йохан ван дер Бруген през 1737г. и Джовани Рици Дзанони през 1781г. издават карти, в които българските земи са не само географско, но и държавнополитическо картографско изображение. Ригоберт Бон /1727-1795г./, един от най-значимите картографи на ХVІІІ век и картограф на френския кралски двор, създава ранна карта на „Панония, Дакия, Илирикум и Мизия”, в която е отразена и Тракия.
В края на ХІХ век в Западна Европа редица големи издателства като JUSTUS PERTHES от гр.Гота, Германия и DIETRIH REIMER от гр.Берлин, Германия публикуват атласи с подробни и висококачествени карти на античния свят. За основа им служат съвременни карти с модерна координатна система, върху които са нанесени топоними, хидроними и ороними, отразяващи римските картографски традиции и познания, което позволява точна идентификация на топографските обекти.
От прегледаните 65 карти с изображение на Северна Тракия в единадесет открих топонима „Тилè” в източната част на подбалканското поле, изписан с латински или гръцки букви, без точно посочване на мястото му, а в седем карти открих означени селища в района, ограничен от днешните градове Николаево, Гурково и Твърдица. Използвах технически метод, базиран на линейни и ъглови измервания, който дават възможност да бъде определено точното местоположение на обект от старата карта върху актуалната карта на района. Този метод дава точното място на съответния обект с неопределеност от 1.5 до 3.5 км. според датировката, мащаба и формата на старите карти. Чрез този метод открих, че в деветата карта на Европа от Клавдий Птоломей /71-150г./, преиздадена през 1478г. в Западна Европа има означено селище, изписано като „Cialla” на латински език, което, пренесено върху актуалната карта, съвпада с останките на север от гр.Николаево в рамките на посочената неопределеност. То се намира в префектура /област/„SELLETICA” /Келтика/ в подбалканското поле, в провинция „TRACIA” /Тракия/. Има и по-късна, оригинална версия на същата карта, преработена от Клавдий Птоломей в по-малък мащаб, с по-ясно изображение и с гръцко влияние при изписването на някои топоними, преиздадена през 1482г. в Западна Европа. В нея на същото място има означено селище „tialla”, в област „Selle„/Келтика/ в провинция „ТRATIA”/Тракия/. Под влиянието на гръцкия език, във втората карта първата съгласна „С” при изписването на топонима и четвъртата съгласна „С” при изписването на провинцията са заменени с „t”, съответно с „Т”. В края на І и началото на ІІ век сл.Хр., когато твори Клавдий Птоломей, споменът за келтите в Северна Тракия е още жив. По ирония на съдбата гъркът Птоломей отбелязва на точното му място древния град с латински букви и транскрипция, а роденият само пет години след смъртта му римски историк Дион Касий Кокцеян /от гръцки произход/ изписва пещерата на съседния хълм Дебелец с гръцки букви и транскрипция.
В картата на Герард Меркатор „Влахия, Сервия, България и Романия” от 1589г. е означено селище, изписано на латински като „Cyla”, което пренесено върху актуалната карта съвпада с останките на север от гр.Николаево в рамките на посочената неопределеност. В картата на Joan & Guijelmus Blaeu от 1643-1650г. е означено селище „Cila”, което върху актуалната карта също съвпада с древното селище северно от гр.Николаево. През Средновековието името и мястото на селището се променят и по-късните карти го отразяват по-точно.
В картата „Царство България” на Йохан ван дер Бурген от 1737г. има означено селище „Calopinzi” в района, а в картата „Провинциите България и Румелия” на Джовани Рици Дзанони от 1781г. също има означено селище „Kalopinzi” в този район. Точното местоположение на селището и според двете горепосочени карти е на един километър южно от днешния град Гурково в местността Топлицата. Тази местност е разположена непосредствено на север от Дебелец между реките Хаинбоазка и Лазова, и представлява триъгълник с връх мястото, където река Лазова се влива в Хаинбоазката река. На това място сняг и лед не се задържат през зимата. През 1930г. при прокарване на път тук са открити керамични съдове./Манджуров Й.,Стара разрушена крепост при Хаинбоазкия проход. БИБ, т.І, год.V, С.,1932/ Най-старото известно име на това селище, за пръв път упоменато в турски регистър през 1450г., е „Колупчии” от турската дума „колькчиян” – пост, стража, караулно село. /www.city.gurkovo.net/ То е възникнало на входа на Хаинбоазкия /Лазовския/ проход, по поречието на едноименните реки като селище, натоварено с охраната на прохода. Присъствието му в двете горецитирани карти, въпреки малките му размери и население, показва колко важен е този старопланински проход. Той запазва своето стратегическо значение от древността до наши дни. В миналото входът на този проход от юг е по дефилето на Лазовската река. От това произлиза името на реката – т.е. пътникът „полазва”, навлиза в прохода по реката. По-късно Константин Велики изгражда крепостта на върха Дебелец /средновековната Червезица/, за да охранява южния вход на прохода и същевременно възстановява и укрепява допълнително Никополис ад Иструм, на северния вход на същия проход. По време на руско-турските войни през ХІХ век, този проход е използван непрестанно за преминаване на войски през Балкана. Още от древността, преди и по време на келтското владичество, в подбалканското поле няма по-удобен проход и стратегически по-важен район от този.
Единствено в карта на римските провинции по долното течение на река Дунав, издадена в края на ХІХ век в Германия, открих топонима „Tyle ?” с напълно точно означеното му място – Приложение №3. То съвпада изцяло с останките върху двата по-ниски хълма непосредствено на север от гр.Николаево. Въпреки че мястото е точно означено, след названието на топонима е поставен въпросителен знак. Както споменах, издадените в Германия карти на античния свят в края на ХІХ век възстановяват римската картографска традиция върху актуална и модерна основа. По времето на римското нашествие древният Тилè е в развалини. Името не е забравено, но мястото му се идентифицира трудно. Затова германските картографи от края на ХІХ век по примера на римските картографи, когато отбелязват Тилè върху картите, го правят точно в този район и винаги с въпросителна след него.
7. ГЕРБЪТ
След като прегледах целия достъпен исторически и картографски материал по темата, бях убеден, че не ще открия повече доказателства за мястото на древния Тилè. С голямо учудване в края на работата си разбрах, че най-въздействащото и убедително доказателство се крие в нашето съвремие. Това е гербът на днешния град Николаево – Приложение №4. Той изобразява крепост, обвита от две реки.
Ако попитате някой грък как определя град с такъв герб, той ще отговори „τυλιχτός”- увит,обвит/от вода/. Ако попитате някой трак, той би отговорил – „Τυλίς”/Тилис/. Това е дълбокосъщностна и фундаментална характеристика на селището /днешния град Николаево/ още от създаването му. Тя влияе съществено и определя самосъзнанието на местното население до днес. Древното название на селището възкръсва 2500 години след създаването му в днешния герб на град Николаево. Името му се съдържа в този герб така, както културата на древните траки и келти е закодирана в гените на техните наследници.
8. ИЗВОД
На основание на изложеното твърдя, че останките от древния Тилè се намират на два ниски хълма непосредствено на север от гр.Николаево, а средновековната крепост Червезица се намира на изток от тях на третия висок хълм Дебелец /под названието Хасара,Асара/. В района на крепостта е един от входовете на тайнствената пещера „Царската дупка”. С инвестиция в разумен размер този екзотичен обект ще се превърне в печеливша туристическа дестинация.

ПРИЛОЖЕНИЯ:

Приложение №1 - сателитна снимка
Приложение №2 - фотоснимка на местността
Приложение №3 - карта
Приложение №4 - герб на гр.Николаево

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Аврамов В., Плиска-Преслав /сборник/, т.1, С., 1929
2. Бурмов Ал., Петров П., ХИБ, Наука и изкуство, С., 1964
3. Буюклиев Хр. и кол., История на Стара Загора, Наука и изкуство,С., 1966
4. Георгиев Вл.,Траките и техния език, БАН, С., 1977
5. Греков М., Спомени, ОФ, С., 1971
6. Златарски В., История на българската държава през ср.векове, т. ІІ, С. 1934
7. Иречек К., История на Българите, Пр. Чехия, 1875
8. Кацаров,Дечев, „Извори из старата история и география на Тракия и
Македония, БАН, 1949
9. Койчев Н., Два изчезнали града в Новозагорско,АПП, кн.4, С. 1938
10. Койчев Н., Лошо преим.селища в Новозагорска околия, АПП, кн.3. 1938
11. Лисицов С., „Отчет за археологически проучвания на
западния и източния отбранителен сектор в крепостта „Хасяря” край град Николаево, Старозагорски окръг през 1985г. , С., 04.03.1986
12. Манджуров Й.,Хълм Хасара, //Искра, бр.317, 1937
13. Манджуров Й. Стара крепост при Хаинб. проход, БИБ, т.І, год.V, С., 1932
14. Миков, БИБ, г.V, т. ІІ, С., 1932
15. Миков В.,Траките, сб.І, С., 1938
16. Detschew D., Die thrakischen Sprachreste, Wien, 1957


ПРИЛОЖЕНИЕ №1
ПРИЛОЖЕНИЕ №2

ПРИЛОЖЕНИЕ №3


ПРИЛОЖЕНИЕ №4


























ВНМВНВ
НННННННННТАГ

ХХХХХХ


ЧЧММ
ЧММВВ

ТТ


ЧММВ

П



Пп
ЧММВ прр ППРРР