КИЕВСКОТО БЪЛГАРСКО КНЯЖЕСТВО

КИЕВСКОТО БЪЛГАРСКО КНЯЖЕСТВО
Димитър Димитров, 2009г.
1. НЕЗАВИСИМО КИЕВСКО КНЯЖЕСТВО
В края на ІХ век град Киев става столица на независимо княжество. Това е естествена последица от икономическото, културното и политическо развитие на района, а не прищявка на варяга Рюрик с дружината му от скандинавски произход. Варягите несъмнено са играли съществена роля в борбата за надмощие в районите на Киев и Новгород, но според летописа на Волжска България - Български летописи - Джагфар тарихи6, Рюрик /с българското име Лачин/ е брат на кан Джилки /855-882 г./ и син на кан Урус Айдар /805-855 г./. След смъртта на последния във Волжска България започват междуособни борби между кан Джилки като законен наследник и застъпник на исляма, и Лачин/Рюрик/ - по-малкия син, поддържник на старата вяра.
През първата половина на ІХ век районът около Киев и на север до Балтийско море, който е северозападната част от Велика България, наречен „Ак Урус” – Бяла България за разлика от остатъчната Волжска България, наречена ”Кара Урус” – Черна България, е управляван от таркан Будим /787-859 г./, син на кан Крум и брат на кан Омуртаг. В контекста на политическите реалности по Северното Причерноморие и изобщо на територията на бивша Велика България това означава зависимост на Киев от Дунавска България. Не случайно в Джагфар тарихи са отбелязани приятелството и дружеските връзки между Шамбат, един от първите български владетели на Киев и брат на Кубрат, и Аспарух, както и обезателството поето от Аспарух, след смъртта на Шамбат да попечителства наследниците му, останали в най-западните части на Велика България.
Поради особено благоприятното си местоположение, Киев става стратегическа цел за Рюрик /Лачин/, тъй като цетралните райони на Волжска България остават твърдо под властта на брат му кан Джилки. За овладяването на Киев, Лачин/Рюрик/ използва военна подкрепа както от хазарите, така и от варягите. При военни действия с променлив успех, на страната на Рюрик участва варягът Асколд /Халиб/, а на страната на кан Джилки, варягите Ерик и синът му Олег/Салахби/. От 875 г. българинът Джун, внук на Будим и варягът Олег /Салахби/, син на Ерик са съуправители на Киевска и Новгородска област, зависими от Волжска България и настойници на сина на Рюрик – Угор Лачин, който е държан под стража. В 911 г. синът на Асколд , Худ, завзема Киев и издига за княз сина на Рюрик - българинът Угор Лачин /Игор Рюриков/. С това прекъсва политическата зависимост на Киев както от Волжска, така и от Дунавска България.
Основоположникът Лачин /Рюрик/, синът му Угор /Игор/ – княз до 945 г. и останалите князе от Рюриковия род укрепват властта си над околните славянски племена, развиват и укрепват икономическата и политическа независимост на княжеството от Хазарския хаганат и поддържат близки отношения с Аспарухова България. Те остават в историята като създатели на киевската княжеска и по-късно царска династия, не поради нов, чужд или специален етнически произход. И преди тях владетелите на Киев са българи. Не и поради религиозни причини. Те също са езичници, както и предшествениците си. Не и поради династична приемственост, защото предшествениците им също са преки наследници на български канове. Те стават основоположници на Киевската княжеска и царска династия, защото извоюват пълната независимост на Киевското княжество.
2. КИЕВСКАТА ДИНАСТИЯ
Според „Летописец руских царей”7 и „Родословец руских князей”7, съпругата на Угор /Игор/ е българската принцеса Олга от Плиска. Дъщеря на Владимир Рассате /или на сестра му Ана/, тя ревностно приема християнството, въпреки отстъпничеството на баща си /вуйчо си/, управлява княжеството от 945 до 969 г., до пълнолетието на сина си Святослав. Името на Святослав не е свързано с по-късно утвърдения етноним „славяни”, които околните народи по това време наричат „склави” – роби, а с българските думи „свят” и „славен”, и княгиня Олга влага в това име напомняне за наследствените права на сина си над Преславския престол. От този момент това име и сродни имена, завършващи на „слав” се срещат твърде често в славянските именници и в имената на руските князе, но произходът им е български, също както българското име Угор намира широко разпространение като Игор.
Княгиня Олга става първата киевска християнска светица, не само защото въвежда християнството в Киев и строи по подобие на родната си Плиска град Плисков /днешния Псков/, но и заради мащабната си вътрешна и външна политика, подчиняването на околните славянски племена и приобщаването на княжеството към българската култура. За разлика от майка си, Святослав остава езичник и синът му получава името Владимир, на прадядо си Владимир Рассате, също българско име, получило оттогава широко разпространение в Русия. Основа на това име е индоевропейският корен *mēr – голям и то се среща често както в българския именник, така и в този на германските племена /Валдемар/, особено в знатните родове. Един от синовете на Владимир от българска принцеса, който е ревностен християнин, получава името на прапрадядо си Борис І – Борис и заедно с брат си Глеб стават първите руски християнски мъченици.
Изложеното до тук изяснява българската идентичност на княжеската фамилия в Киев. Походите на Святослав в България, независимо че са инициирани от византийския император, са открита претенция за българския престол. Лев Дякон описва образа на княз Святослав при срещата му с Йоан Цимисхий на Дунав: „Главата му е голо обръсната, от едната страна виси сноп коса ...”.3 Това е старинен признак за знатност на рода у българите и никак не кореспондира със славянски или варяжки княз.
Около 968г. по време на походите си в Дунавска България, княз Святослав съобщава на майка си, княгиня Олга, че иска да премести столицата си от Киев по близо до центровете на цивилизацията – в Преславец на Дунав, защото: „Там е средата на земята ми и там се стичат всички блага”7.
Войските на Святослав окупират Дунавска България, а след оттеглянето им Византия я завладява. Загубата на независимостта на Дунавска България е цената, която България плаща за отстраняването на Владимир Рассате от властта и официалното въвеждане на християнството.
В края на ІХ век в околностите на Киев вече отдавна са се настанили езически славянски племена. Тяхната неприязън към християнството и противопоставянето им на политиката на княжеската фамилия достига апогея си при убийството на княз Игор през 945г. и жестоките гонения, които предприема княгиня Олга против тях. Тези събития, подробно описани в различни Киевски летописи, потвърждават тезата за неславянския произход на княжеската фамилия в Киев.
В енциклопедиите по средновековна история е записано: първата владетелска династия в Русия (862-1598), князе, велики князе и царе (от 1547). Основоположник - Рюрик. Представители: Олег, Святослав I Игоревич, Владимир I, Ярослав Мъдри, Иван III, Иван IV Грозни и др. Последен цар от Рюриковичи е Фьодор Иванович. Всички те, както и 226 княжески фамилии, които водят произхода си от многобройните разклонения на Рюриковия род са от български произход. Българи са и християнските духовни водачи на Киевското княжество и на Русия до 1417 г. Най-славният от тях, Киприян - митрополит Киевски, Литовски, Московски и на цяла Русия, от рода на Григорий Цамблак, е роден в Търново през 1330 г. В продължение на 17 години този високообразован българин заема най-високият пост в йерархията на Руската православна църква, като възприема и прилага реформите и концепциите на Патриарх Евтимий Търновски. След смъртта си е канонизиран като светец.
От изложеното до тук може да се направи извод, че Киевското княжество е създадено като българско княжество и първите му владетели са преки потомци на кановете на Волжска и Дунавска България. Като такова то съществува в основните си характеристики до завладяването, опожаряването и разграбването му /дори и на манастирите/ през 1169 г. от Андрей Боголюбски, княз на град Владимир. През 1362 г. Киев влиза във Великото Литовско княжество, през 1569 г. става воеводство в състава на Жечпосполита, а през 17 век е завладян от Русия.
3. НАСЕЛЕНИЕТО НА ГРАД КИЕВ И РЕГИОНА ПРЕЗ ІХ – ХІ ВЕК
За неславянският произход, облик и самосъзнание и на основното население на Киев през Х и ХІ век има достатъчно доказателства. В летописно съобщение е споменато, че през Х век външния вид на жителите на Киев не се отличава от този на печенегите.4
Важно доказателство за принадлежността на населението по средното течение на реките Днепър, Днестър и Прут към българското езиково и културно пространство са намерените в района на Звенигород, Западна Украйна оловни печати, изложени в Ставрополския и в Националния музеи в гр. Лвов. Те са изследвани и описани от Хрушевски /Зап. ХХХІ-ІІ, 1899, стр.21-22/ и публикувани от И.Свиенцички.8
Част от тези печати принадлежат на византийски и венециански търговци и духовници, които имат свои представителства в района и върху които има надписи с гръцки и латински букви.
Има обаче няколко печата на кирилица, от прочита на които следват интересни изводи. Първият от тях е жълтокафяв с диаметър 24-25 мм. и тегло от 14.6 гр., с образа на Свети Никола и надпис „НКОЛАИ” около него на лицевата част и ясен кирилски шрифт върху обратната част: „Г-И ПОМОЗ/И (рабу) СВ/ОЕ(му) ВА/СIЛИ”. Хрушевски приема, че това е печата на болярина Васил /Василко/ от Требовьа, от края на ХІ век.
Върху друг сивкавозелен оловен печат с диаметър 27-29 мм. и тегло 11.1 гр., датиран от ХІІІ век, е изписано: „МИНА – ДА/НЪ(C)ЛО/ВО”. Свети Мина е покровител на далечните пътувания и Хрушевски приема, че това е търговски щемпъл на Данил /Данило/, вероятно крупен търговец, пътуващ със стоките си до Византия.
Върху лицевата страна на трети оловен печет с диаметър 37-39 мм. и тегло 28.2 гр.е изобразен неясен образ на светец и надпис: „О –А-ГI-О”, а върху обратната му страна: „К-ЕR-Θ/КΩNANΘ/П/ ПPISΔ(OU)K /ΘЕСАЛΩN/ В(OU)ЛГАР S/СЕРRAC”. Този печат вероятно е принадлежал на Конант, български търговец от гр.Солун, пребивавал временно или постоянно в района.
Върху лицевата страна на друг розовожълтеникав оловен печат с диаметър 24-25 мм. и тегло 9.8 гр. е изобразен епископ Козма, когото княз Ярослав провъзгласява за епископ на Галич през 1157г., в чест на гостуването на брата на император Андроник Комнин в неговия двор. На обратната страна има надпис с гръцки букви: „ МЕ Р ΘV/СКЕПОIC /МЕКОСМАN/ ГАЛITΣ/АС”. Същата година Васил /Василец/ е поставен за епископ в Переславл.7 Василец /Васил/ и Козма /Кузман/ са български духовници, но последният ползва гръцки букви върху печата си.
Първият извод е, че през ХІ и началото на ХІІ век външните хора за този район /изпратени по служба дипломати и духовници, както и търговците/, дори когато са, и се декларират като българи, изписват печатите си с гръцки букви, като официални представители на Византия.
Вторият извод е, че местните търговци и боляри изписват печатите си на кирилица, защото имат българско самосъзнание и официален език в Киевското княжество през Х и ХІ век е българският Кирилски език, а официална азбука е Кирилицата. Има и пряко доказателство за това. В т. ІІІ, стр. 99 от Джагфар Тарихи е представен фрагмент от писмото на Сахалаби (Олег) до канът на Волжска България Алмиш Джагфар /895-925 г./: “…тук (в Бащу = Киев) след вашето заминаване не остана нито един правовед и въобще знаещ арабска писмена грамотност. Немалко са, обаче, умеещите да пишат по берсулски (Берсула = Добруджа и североизточните части на Дунавска България, включително и столицата Преслав ), а и Симеон е наш приятел”. Дори за варягът Олег е очевидно, че в Киевското княжество арабската писменост няма бъдеще, а българската писменост, книжнина и култура са масови.
Що се отнася до масовия език, то трябва да имаме предвид, че в Киевското княжество живеят много народности: българи, варяги, хазари, славяни, балти, германци, юдеи, по късно печенеги и кумани. През Х и ХІ век българите са основната маса от населението в градските центрове на княжеството. Когато в Джагфар Тарихи се споменават останалите народности, освен българите, винаги те са определени като малки затворени общности – варяжки дружини, славянски племена около Киев, мюсулмански квартал в Киев, анчийци – обособено съсловие, предимно от балти, славяни и германци, с точно определени функции по строеж и поддръжка на кораби. Общуването на толкова много и различни народности на територията на Киевското княжество е възможно само върху основата на един език – този на най-масовата етническа група, а именно българския език.
Изложеното до тук потвърждава, че Киевското княжество е създадено и съществувало като българско княжество най-малко до средата на ХІІ век.
4.КИЕВСКА РУСЬ
Необходимо е да изясним произхода на топонима Киев и етнонима Рус. Ако горните изводи са верни, то и Киев и Рус трябва да има български произход. Български летописи - Джагфар тарихи дават съществена информация за Киев, носещ името Бащу в рамките на Велика България и походът на Кубратовия брат Шам-Бат на запад: „От Бащу, Шам-Бат, с войска от българи, и анчиевци, в тази година отиде на поход срещу Аварите. Похода се оказал успешен. Шам-Бат завладял част от територията на Авария, (Чехия, Словакия, Полша, Прибалтика, Австрия и част от Войводина), и провъзгласил свое собствено Канство под името Дулоба /622-655г./ - област на Дуло. Славяните почитали Шам-Бат като светец, защото той ги избавил от аварското робство и винаги му помагали във всичко. Кубрат помолил Шам-Бат, двете държави да се обединят, но той отказал и затова Кубрат му дал прозвището Кий (отцепник,краен)”. В основата на това прозвище стои индоевропейскиат корен *Ki – край / за място/ и то означава крайна, отдалечена от центъра на държавата територия. Владетел на такава територия е Шам-Бат и такъв град е Киев, отнесено към географския център на Велика България.
След поражение от франките на 33 – тата година от създаването на Дулоба, Шам-Бат бил принуден да се завърне на изток и да потърси помощ от Кубрат: "Балтаварът /канът/ заповядал на Шам-Бат да заеме предишния си пост – наместник на Бащу… Жителите на града толкова го обичали, че нарекли цитаделата на Бащу на негово име “Шамбат”, а целия град – с неговото прозвище “Кий”. И сега анчийците наричат Бащу “Кий".6
Територията около Киев, като северозападна гранична област на Велика България е изходната точка на похода на Шам-Бат в географско, политическо и военно отношение, а самият град е главен негов опорен център. След като Шам-Бат получава прозвището Кий, то става и име на града, като символизира крайното му разположение в най-западната част от Велика България. От неговото име получава наименованието си киевската крепост Самбатас.
В тази връзка особено значение има изясняването на понятието „Киевска Русь”, дало основата на днешното държавно име Русия. Създател на това понятие е Николай Михайлович Карамзин, руски историк и писател от ХVІІІ век. До тогава под „Русь” през периода ІХ – Х век, видно от Новгородските ръкописи, се е разбирало територията на Киевската / без древлянската и драговичката/ земя, Черниговската и Тверската /без радимическата и вятическата/ земя и Переславската земя. Това е територията около съществуващите градски центрове, без земите на околните славянски племена, всяко от които има собствен етноним – древляни, драговичи, радимичи, вятичи. Това ясно, точно и пълно разделяне на територията около Киев и по-големите градове на руска, от една страна и славянска от друга, доказва неславянския произход на населението на основните градски центрове и неславянския произход на думата „русь”.
В Предкавказкия регион съществува едно езиково явление свързано с подмяна на съгласните „т” и „д” с „р” в говоримата реч - „т и д” ротира с „р”. Тази ротация е определена от изследователите на палеокавказките езици като много древна и е изяснена подробно с множество примери от Кирил Милчев5. Поради масовото и приложение в Предкавказкия регион едно от българските племена, наречено утигури, се нарича „урус, роас” на местен диалект.
„ И така „урус”/росомони, роас/ е всъщност наименованието на народа, познат ни от Прокопий Кесарийски като „утиг”/утигури/. ... „Кутигур” на Прокопий е „Октар” при Йордан, а „утиг”/утигури” на Прокопий са „роас” при Йордан.”5
Утигурите „роас” се заселват в района около Киев вероятно още в края на VІІ век, след походите на Шам-Бат на запад. Естествено направление за тяхното разселване е на север по реките Дон и Волга, където създават Волжска България като част от Велика България и на северозапад по река Днепър, където по-късно, през ІХ век създават Киевското канство /княжество/. Останалите възможни направления са заети от други български племена.
Най-ранното засвидетелствуване на етническото име „роас” в Западна и Централна Европа е от 839 г.
Пруденций разказва, че в 839 г. при императора на франките, Людвиг Благочестиви (814-840), син на Карл Велики, се явили пратеници на византийския император Теофил (829-842) заедно с представители на “народа рос”. Пратеничеството било тържествено посрещнато от императора в Ингелхайм на 18 май. Назованите по-горе представители на “народа рос” казвали, че те, сиреч техният народ, се нарича „рос”.
Като етническото име на утигурите във Волжска България остава „урус”, затова там често явление е пред името на кановете да се поставя титлата „Урус”. По времето на кан Урус Айдар, който е съвременник на Карл Велики, терминът “Урус” има значението “Велик”. Значително по-рано, терминът “урус сабан”, въведен от кан Баламбер (363-378г.) означава част от войската, започваща началната атака, т.е. най-смелите и решителни войни. Неговият син кан Алп-Бий (Арбат) разгромява в 378 г. император Валент. А синът на кан Алп-Бий, кан Урус Бургас, в 434 г. умира на мястото на дунавския град Русе, който получил названието си от неговото име. Във Византия, столетия преди Карл Велики, познават значението на етнонима Урус = Рос и определено го свързват с българите. По-късно приетото държавно име „Россия” съдържа в себе си декларация за приемственност с Киевското княжество, като най-ранно държавно формирование на тази територия.
От казаното до тук следват две заключения:
Първо – съвременният етноним „руси” произхожда от античния и ранносредновековен етноним „роас, урус” – утигури.
Второ - на съвременен български език, понятието „Киевска Русь” има смисъл на крайната западна територия заета от утигурите /урус, роас/ - „Крайна Урус” или съкратено – Украйна, която по всичките си параметри като държавно формирование в периода ІХ – ХІІ век е ранносредновековна българска държава, със същото наследствено право като Дунавска и Волжска България.
5. ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ
Гореизложеното заключение не е чуждо на руската историческа и обществена мисъл, за разлика от официалната българска такава. Руският историк А.Алексеев пише:
„В Киев русите почти не стояли. През ноември те тръгвали „в полюдье, в „славинии” своих поданных”. Цяла зима живеели за сметка на данъкоплатците, а през април, когато се топял леда на Днепър, се връщали в Киев. По това време славяните докарвали по реката в Киевската крепост Самбатас ладии еднодръвки от Смоленск, Чернигов, Вишгород и даже от Новгород. Тези ладии те продавали на русите. Те снемали платната от старите ладии, поставяли ги на новите и тръгвали да търгуват. Славянските роби били главната износна стока. На околните християни, мюсулмани и юдеи не им било възможно да вземат единоверци в робство, но езичници славяни „мог торговать как угодно”.”1
В заключение ще спомена заявеното от Заместник генералния прокурор на Руската федерация Владимир Колесников на 16.05.2006г. по време на дискусия в Руската Дума: „Рюрикови са били по кръв чисти българи, а не варяги... . И нека татарите да не се оплакват, че нашият Иван Грозни им разрушил Казан. Той е Рюрикович, а всички Рюриковичи са българи.”

Използвана литература:
1.А.Алексеев, „Наука и жизнь”,бр 11, Москва, 2009
2.Комар О.В. Населення степiв Пiвнiчного Причорноморя VІ – началото на VІІІ ст., Автореферат, Киев,2002
3.Левь Дiяконь, Боянск, изд 78
4.Луценко Вл., Тюркский фактор в истории и етногенезис украинцев и их предков - http://www.vlalut.narod.ru/
5.Милчев К.Ст., Първият български владетел, София, 2009
6.НурутдиновФ.Г.,ШараповР.Ш. и др. Български летописи - Джагфар тарихи, Оренбург, т. І, ІІ и ІІІ,1993,1994 и 1997
7.Полное Собрание Русских Летописей (ПСРЛ). Кн.19,22
8.Свиенцички И., Византийски оловни печати от околностите на Лвов, Сборник в памет на проф.Петър Ников, София, 1939