Б Е Р О Е
Автор: инж.Димитър Денев Димитров , 2008г.


Целта на настоящия проект е да докаже, че в периода от V век пр.н.е. до І век след н.е /преди изграждането на римския град Августа Траяна/ в района около днешния град Стара Загора местното тракийско население достига високо ниво на обществено-икономическо развитие, което му позволява да изгради и поддържа голямо укрепено селище от градски тип; да докажа, че това селище има обща структура на живот, а жителите му – общи занимания и работа, и че то отговаря на общоприетите съвременни критерии за град; да посоча точното му място и име.
За да изпълня обявената цел си поставям няколко основни задачи. Първата е да направя преглед на историографията по този въпрос и да преценя дали аргументите и фактите описани в нея са достатъчно убедителни. Втората задача е след анализ на географското разположение и особености на терена, на направените до момента археологически проучвания и откритите находки, да обоснова предположение за съществуването на древен тракийски град в този район. Третата задача е на базата на автентични исторически извори да потвърдя, че такъв град е съществувал, да докажа точното му име и произхода на това име. Четвъртата задача е да определя точното му място в околностите на град Стара Загора, като използвам карти, на които този древен град е означен в периода преди изграждането на Августа Траяна и да констатирам дали теоретично определеното място съвпада с откритите на терена останки. Петата задача е да изследвам приемствеността между древния тракийски град и построения по-късно Августа Траяна и да проследя развитието на двата града, включително промените в имената им до днес.
Тези задачи са последователните етапи за реализирането на проекта ми за разкриване на древния тракийски град Берое. Последващите изводи и конкретни предложения предоставям на Старозагорската общественост за критична оценка с надеждата, че ще доведат до конкретни действия от страна на съответните овластени институции.
1.ИСТОРИОГРАФИЯ.
Българската историческа наука не отминава древния Берое.
Съществуването му е установено в трудовете на големи български историци още в началото на ХХ век. Проф. Янко Тодоров, специализирал история в Мюнхен,Оксфорд и Кембридж /Енциклопедия на България,т.VІ,1978г./ пише: „...и старото тракийско селище Берое/Стара Загора/ било заселено с колонисти от Филип ІІ Македонски”/Античната цивилизация в България”,Българска историческа библиотека, томІІ, 1929г., стр.28/ и „ Император Траян ... създал нови градове: Августа Траяна /Стара Загора/ при по-старото тракийско селище Берое”/Античната цивилизация в България”, Българска историческа библиотека, томІІ, 1929г., стр.40/. Доц. Васил Миков, завеждащ секция „Праистория” в Националния археологически музей/Енциклопедия на България, т.ІV, 1978г./ пише:„... Филип ІІ изпратил колонисти в някои тракийски селища, като например ... Берое”/„Траките” – Сборник първи „ През вековете”, 1938г., стр.49/. В „История на Стара Загора”, Хр.Буюклиев и колектив, изд. Наука и изкуство, 1966г. на стр.12 е записано: „...както се вижда от археологическите материали Берое съществува преди македонското владичество в нашите земи.”
Цитираните автори подкрепят съществуването на древния Берое още преди идването на Филип Македонски по тези земи. Всички заключения в тази насока се основават на косвени доказателства. Единствено известният старозагорски историк Димитър Николов приема, че откритите археологически находки датирани от VІІ до І век пр.н.е са достатъчни да се докаже съществуването на древния Берое/„История на Стара Загора”, изд. Наука и изкуство, 1966г., стр.14,15,16/. Смятам, че за доказване на това твърдение са необходими много по-съществени доказателства, получени чрез използване на методи от различни области на познанието.
2. ГЕОГРАФСКО РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА РАЙОНА. ОСОБЕНОСТИ НА ТЕРЕНА. ОСТАНКИ ОТ СЕЛИЩА.
Районът около град Стара Загора е едно от най-древните търговски средища на Балканския полуостров, разположен на кръстопът на два главни пътя. Единият път тръгва от Бяло море, по р. Марица, притока Съзлийка, прохода с. Колена-с.Шаново, през Хемус за Дакия и Трансилвания. Другият път,от Месемврия и Аполония на Черно море, за Филипополис и Сердика. /Васил Миков, „Траките” – Сборник първи „През вековете”, 1938г., стр.61/. В древността трасето на пътя от морето е на около два километра северно от сегашното и той минава в подножието на първите хълмове на Средна гора. Доказателство е намерената в с.Дълбоки крайпътна колона с надпис, както и останките на римска крайпътна станция в центъра на селото/Георги Матев, „КНИГА ЗА ДЪЛБОКИ”, Издателство „КОТА” Стара Загора 2003г., стр.15/.
Край пресечната точка на двата пътя се намира археологически обект №2300304, описан от старозагорските археолози като късносредновековно и ранновъзрожденско селище само въз основа на оглед и обход на терена. Съществуват множество артефакти, включително и останки от крепостни стени и надгробни могили в непосредствена близост, които не са изследвани нито в миналото, нито днес.
ОСТАНКИТЕ ОТ КАМЕННИ СТЕНИ И ПОСТРОЙКИ КРАЙ ПРЕСЕЧНАТА ТОЧКА НА ДВАТА ПЪТЯ/археологически обект №2300304/, И АРХЕОЛОГИЧЕСКИТЕ НАХОДКИ ОТКРИТИ В РАЙОНА/датирани от VІІ до І век пр.н.е/ ПОКАЗВАТ, ЧЕ НА ТОЗИ СТРАТЕГИЧЕСКИ КРЪСТОПЪТ МЕЖДУ ДНЕШНИТЕ СЕЛА КОЛЕНА И ДЪЛБОКИ ИМА ДРЕВНО СЕЛИЩЕ.
Мястото на това селище е избрано много точно от първите му заселници. Основата на терена се състои от сив мергелен пясъчник, достатъчно здрав и същевременно подходящ за лесно изкопаване на основите на крепостните стени и на масивни каменни постройки, за разлика от глинестомергелните и варовичните пластове на околните територии. На север от селището хълмовете на Средна гора са изградени основно от едрозърнеста гранитова маса. Това е гранитна скала в своя последен стадий на разрушение, от която сравнително лесно се добива ломен камък за стени и основи/Д-р Г.Бончев, „Принос към петрографията на Сърнена гора”, кн.І, 1933г., стр.23/. Коленската река на запад и река Сушица на изток, заедно с добрия климат на района и южното изложение предопределят мястото на селището. В случай на опасност, жителите му могат незабавно да потърсят убежище във вековните гори в непосредствена близост.
Обектът представлява вдаден в полето плосък хълм, заобиколен от изток и юг с лозя, от запад с нива, а от север с първите ниски възвишения на Средна гора. От крепостните стени са останали каменни насипи с дължина около 300 метра на южната страна и около 150 метра на северната страна. На повърхноста се забелязват останки от масивни каменни сгради. Това селище може да бъде наречено град, защото руините му са разположени на площ около 150 дка, т.е. той е три пъти по-голям от Севтополис. Крепостните му стени са изградени от ломени камъни, споени с глина без хоросан, както при всички древнотракийски крепости, известни като такива от историческите извори./ВасилМиков,„Траките”–Сборник първи”, През вековете”, 1938г., стр56/. Тези факти, както и датираните от VІІ-І век пр.н.е археологически находки от района – тракийски и вносни керамика и монети, въз основа на които Димитър Николов прави извода за съществуването на древния Берое /”История на Стара Загора”, изд.Наука и Изкуство, 1966г., стр.14,15 и 16/ ми дават основание да твърдя, че това е древнотракийско селище, което около V век пр.н.е. прераства в град-крепост. Размерите му изключват съмнения за по-късна вила „рустика” или римска крайпътна станция. Крепостта е страж на материалната и духовна култура на местното населението и околните хълмове плътно обрасли с букови и дъбови гори наподобяват на венец от зеленина около нея.
След създаването на Одриската държава значението на този стратегически град-крепост на входа на удобния средногорски проход се засилва. Най-прекият път от Ускудама /Одрин/ за Севтополис минава оттук. Доказателство на тезата, че това е древнотракийски град-крепост са богатите находки – златен нагръдник, сребърни съдове, бронзови доспехи от разкритата през 1879г. надгробна могила в с.Дълбоки, на около 3500 метра от крепостта, датирана от края на V век пр.н.е. Там е погребан тракийски вожд от царски ранг. Находките от нея в момента се намират в Оксфорд и в Петербург /Хр.Буюклиев и колектив, ”История на Стара Загора” изд.Наука и Изкуство, 1966г., стр.13 /.
Рим завладява около 15 г. Мизия на север от Хемус и около 46г. Тракия. За нуждите на империята завоевателите проектират и изграждат нов град – Августа Траяна там, където днес е центъра на Стара Загора, на 19 километра югозападно от обект № 2300304. Външната граница на империята е далеч – на Карпатите. В провинция Тракия настъпва пълен мир и спокойствие. Не се налагат особени грижи за укрепване на новия град, който има административни и търговски функции. Едва, когато в периода 167 – 175г. племето маркомани нахлува в Дакия и Мизия, той е укрепен от император Марк Аврелий . Тогава за пръв път върху монетите сечени тук е изобразена крепост, а Марк Аврелий е почетен с титлата „възсъздател” от благодарните жители на Августа Траяна.
Римските документи от ІІ и ІІІ век, както и каменни надписи намерени в града показват, че Августа Траяна става голям административен и търговски център. Старата тракийска крепост запазва военното си значение/както ще докажа в т.3/ на входа на прохода с.Колена – с.Шаново. Непосредствено на изток от нея се намират две тракийски надгробни могили, а от югозападната и страна една по-голяма. В близките околности в радиус от два километра се намират още седем големи и малки могили. Две от тях са плоски с диаметър около 200 метра и височина 4-5 метра, и са останки от тракийски могилни селища, а останалите са надгробни могили с голяма височина 15-20 метра. Всичките, с изключение на плоските могили, които могат да бъдат идентифицирани само чрез сателитни снимки, са разкопани от иманяри.
Географското разположение, особеностите на терена и останките върху него ми дават основание да твърдя, че съществува древен тракийски град-крепост на това място.
3.ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗВОРИ.
Известен е автентичен исторически извор доказващ съществуването, местоположението и името на този древен град-крепост. Това е част от „Готска история” /Getica/ от Йорданес. В нея Йорданес описва най-значимото събитие станало в района около гр.Стара Загора през античността. Това е битката на римския император Деций с готите под предводителството на Книва през 251г. Йорданес дава следните сведения за битката:
„102. Като узнал за неговото отпътуване/на Книва към Филипополис – б.м./, император Деций/който бил при Никополис ад Иструм,с.Никюп, Търновско – б.м./ прехвърлил билото на планината Хемус, понеже искал да дойде на помощ на самия град, и пристигнал при Бероя. И докато там конете и изморената войска на Деций си почивали, Книва се спуснал със своите готи изведнъж, като светкавица, разбил римската войска и подгонил императора, заедно с малцината, които могли да избягат, отново през Алпите/Средна гора и Стара планина-б.м./ към Еусция в Мизия”. / ХИБ 1964г. стр.41 /
За тълкуването на този текст са особено важни следните обстоятелства:
- Името „Августа Траяна” се заменя с „Берое” в официални римски документи в края на на ІІІ век. „От средата на ІV век римското наименование било почти напълно забравено и Берое остава окончателно официалното име на града”/Хр.Буюклиев и колектив,”История на Стара Загора”, изд.Наука и Изкуство, 1966г., стр.18/. До края на ІІІ век името Августа Траяна е официалното име за новия град. „Августа Траяна” е изписано върху каменен надпис намерен в града от времето на император Гордиан ІІІ /238-242г./. Върху монетите сечени тук през ІІ и ІІІ век има надпис „Августа Траяна”. Най-късните такива монети са от времето на император Галиен /253-268г./ и върху тях градът е именуван „Августа Траяна” години след разгрома на император Деций при Берое. Йорданес няма предвид Августа Траяна за място на битката. Той точно е визирал града до който е станала тя - Берое/Beroea/ , като е посочил мястото на битката „при Берое /ad Beroam/”, а не „при Августа Траяна” съобразно с названията на тези градове около 250г. „Формата „Beroea”/ръкопис на Йорданес VІІІ - ІХ в. .../ ... транслитерира съвсем точно известните ни две първоначални гръцки графични форми Βέροία и Βερόη, без да отразява промените, характерни за гръцкото произношение през византийската епоха”/Мирена Славова, „ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ?”, монография, 2007г., стр.9/.
- Йорданес живее и твори през VІ век и несъмнено ползва по-стари исторически извори. Той е гот от Северна Мизия по произход и познава добре географията на Балканския полуостров. Естествено можем да предположим, че Йорданес използва официално приетото по време на написването на „Готска история” /Getica/ име на града, до който е станала битката, но тогава той би написал „при Верея /ad Veroi/”, ако визира Августа Траяна за място на сражението между Деций и готите. Поради голямото гръцко културно, икономическо и политическо влияние в Тракия през VІ век, първоначалните гръцки графични форми ”Βέροία,Βερόη” се произнасят като „Верея”. „Наименованието „Veroi” точно предава град „Βερόη” и то със средновековно гръцко произношение.”/Мирена Славова, „ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ ?”, монография, 2007г., стр.10/.
- През 251 г. проходът на север от Августа Траяна през днешното с.Змеево по р.Бедечка не е разработен. Той не е споменат в римските пътеводители. В създадената в началото на ІІІ век Певтингерова карта/по времето на император Септимий Север, 193-211г./, допълнена в края на ІІІ век и пояснена през VІІІ век от „географа от Равена” не се споменава такъв път и проход. Той липсва и в „Пътеводителя на император Антонин” от края на ІІІ век, както и в Бурдигалския пътеводител от 333г. В първите два от изброените по-горе официални римски пътеводители от това време /проф. Л.Бурмов, доц. П.Петров, „Христоматия по история на България”, изд. „Наука и изкуство” 1964г., стр38-41/ са подробно описани римските пътища на юг от Августа Траяна/Берое/ за Адрианопол, на изток - за Кабиле и на запад - за Филипополис. Никъде няма нито дума за проход на север от Августа Траяна/Берое/ за Подбалкана. През ІV и V век пътеката покрай река Бедечка става тесен път, провиращ се между стръмните склонове на Дервентския проход, който не е подходящ маршрут за преминаване на голяма войска. По късно тази местност е наречена „Римския друм”. Дори през 1190г., по време на неуспешния поход на Исак ІІ Ангел срещу Търново, този проход още не е пригоден за преминаване на голяма войска. Византийският хронист Никита Хониат, като описва отстъплението на Исак ІІ Ангел през Дервентския проход дори не споменава думата път: „...и по споменатия ручей/р.Бедечка/ стигнал до Верея” /проф.Л.Бурмов, доц.П.Петров, „Христоматия по история на България”, изд. „Наука и изкуство” 1964г., стр.248/. От това следва, че през 251г. римската войска начело с Деций няма друг път от Никополис ад Иструм, през Хемус и през Средна гора в този район, освен стария тракийски път през прохода с.Шаново-с.Колена, известен като един от най-важните търговски пътища в Тракия от най-дълбока древност/Васил Миков, „Траките” – Сборник първи”, През вековете”, 1938г., стр.61/. През прохода с.Шаново-с.Колена Деций излиза в Тракийското поле под стените на упоменатата в т.2 древна крепост, която Йорданес нарича „Берое”.
- По това време Августа Траяна вече съществува като добре укрепен град на югозапад от Берое. В равното и открито поле около нея не е възможно голямата готска армия на Книва да проникне незабелязано до римляните, да ги изненада и оцелелите заедно с императора да избягат незабавно през прохода .
Горните факти са доказателство, че сражението става тук, между днешните села Колена и Дълбоки, на входа на стратегическия Средногорски проход, под стените на древната крепост Берое. Това е първия сблъсък на римската войска с готите. От този момент нататък топонимът „Берое” влиза във военната инфраструктура на империята и в края на ІІІ век намира своето място в официални документи – Певтингеровата карта и Пътеводителя на император Антонин.
В историческата литература и в издадени в края на ХІХ и началото на ХХ век в Западна Европа исторически атласи, които ще разгледам подробно по-нататък са показани четири древни града с името Берое - един в Македония, един в Мизия, един в Сирия, и един в Тракия. В атласите четирите града с това име са датирани по едно и също историческо време, много преди създаването на Августа Траяна. Общото им название може да се търси в общия корен на топонима Берое, съществуващ в близките индоевропейските езици на народите, които ги населяват – траки, гърци и македони./Мирена Славова,”ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ?”, монография, 2007г., стр3/. Доцент д.ф.н. Мирена Славова е ръководител катедра „Класическа филология” при Софийския университет, авторитетен специалист по старогръцка литература и изследовател на тракийските имена.
Твърдението, че тракийският Берое не съществува и името Берое е придадено, присвоено на изградения след 107 г. римски град Августа Траяна от преселени след тази година колонисти от сирийския Берое е споделено с Мирена Славова от Димитър Янков – Главен уредник на Старозагорския музей. На това абсурдно и непотвърдено от никакви исторически извори твърдение тя отговаря така: „В българската историческа и езиковедска литература се налага мнението, че името е тракийско:„ Някои имена на градове, и то на големи центрове, минали в български от тракийската им, а не от гръцката им форма ....... Берое в Боруй.” /История на България”, т.І, 429/” /ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ?, 2007г.,стр.3/.
Най-ранното засвидетелствуване на топонима „Берое” и пряко потвърждение на съществуването на тракийския Берое са откритите в Рим плочи с имената на двама знатни траки – преторианецът „Mucapor d.Beroe/Мукапор от Берое/” и благородникът/”eques”,конник/ „Brinursius...Trax civis Beroeensis /Бринурсий...трак от град Берое/”/Мирена Славова, „ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ ?”,монография, 2007г., стр.1/. Те са датирани от трети век, т.е. от времето когато Августа Траяна е известна като цветущ град. Ако твърдението на Димитър Янков е вярно, то високопоставените траки Мукапор и Бринурсий са от Августа Траяна и са декларирали произхода си с името на сирийския Берое, разположен на 1000 километра от тяхното родно място и то много преди това име да се възприеме като официално за Августа Траяна. Историческите извори говорят друго. Тракийският Берое дава знатни римски граждани, които се гордеят с произхода си. Един от тях е командирът от преторианската гвардия, тракът Мукапор, който в 275г. в резултат от заговор на висши преторианци, по време на поход срещу партите убива император Аврелиан/270-275г./ /М.Грант, „Римските императори”, ТЕРРА – 1998г./. Същественото е, че около 275г., когато Августа Траяна процъфтява, тракийският Берое е известен в Рим като част от инфраструктурата на империята.
Смятам, че археотипът на топонима Берое възниква в трако-гръко-македонската културна среда в VІІ – VІ век пр.н.е. от общия корен „Βέρα” – „халка, брънка от верига, венец” и в най-ранните текстове с гръцки букви се изписва „Βέροία”. И до днес думата „Βέρα” има същото значение в гръцки език. Същият корен стои в основата и на българската дума „верига”. Именуването на тракийския Берое /между с.Колена и с.Дълбоки/ точно с това име около V век пр.н.е. в смисъла му на „венец” се основава на почти овалната форма на крепостта, според останките от крепостните стени, които особено ясно се очертават на сателитните снимки и на венеца от зеленина, образуван около нея от вековните букови и дъбови гори.
Поради това след включването на крепостта в пределите на Българската държава, името „Берое” е преведено като „Венец”. Тогава името на по-новия град Августа Траяна, наречен официално „Берое,Верея” остава с тракийския си корен, защото така е придобило известност, а името на древната крепост става българско - Венец, защото е населена с българи. Селището на запад от Венец получава българското название Колина /с.Колена/, което носи и до днес. Доказателство са произведенията на придворния византийски поет Мануил Фил /1270-1350г./, който описва подробно похода на византийския протостратор Михаил Глава Тарханиот срещу отрядите на Ивайло. В поемата му „ За военните подвизи на известния чутовен протостратор”, стих 169-282 са изброени подробно селищата, които могат да свидетелстват за победите, и тези които византийците превземат:
„Мъглиж пък е съсвидетел с Крън,
Верея пък за Колина от Венец,
непристъпни крепости на чужденците,
които благородния леко подчини.” /ХИБ, стр 310, 1964г./ Задачата на Михаил Глава е да осигури проходите през Хемус в Източна България и да предотврати нахлуване на българите в Тракия оттам, а крайната му цел е Верея. По време на Второто Българско царство главният път от Константинопол за Търново минава през Адрианопол и Верея. При Верея към Михаил Глава трябва да се присъедини останалата ромейска войска, заедно с претендента за българския престол Иван Мицо и незабавно да се отправи към Търново. Затова той завладява всички значими крепости, укрепления и местности по пътя си от морето до Верея, които са уточнени поименно и изписани с българските си имена. Едно от тях, последното превзето укрепление близо до Верея е Колина. То e българска твърдина по прекия и удобен път от Верея през прохода с.Колена-с.Шаново и Тревненския проход за Търново, и е превзето за да бъде осигурено безопасното преминаване на византийската войска по този път. Огледът на терена показва, че укреплението „Колина” не може да бъде наречено „непристъпна крепост”. Такава в този район по това време е крепостта „Венец”. За това свидетелствуват мащабите и останките от крепостните стени на арх.обект №2300304. В текста на Мануил Фил не става дума за укреплението до с.Колена, като част от някакъв хипотетичен „венец” от ранновизантийски крепости, използвани и от българите, а за укреплението Колина като част от българската крепост Венец.
Навсякъде по пътя си към Верея Михаил Глава среща ожесточена съпротива от войводите на Ивайло. Те са изброени поименно – Куман, Кънчо, Момчил и „най-силният и най-смелият – Стан, който изсмуквал/разрушавал/ тогава Загора.”/проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през Средните векове”, том ІІІ, София, 1940г., стр.561/. Мануил Фил в израза „Колина от Венец” използва съзнателно предлога „от”, който не се среща никъде другаде при изброяване на завладяните крепости. Смятам, че за да осигури незабавно най-прекия път на византийската войска към Търново, Михаил Глава превзема укреплението „Колина” на входа на прохода и не губи сили, и време да обсажда крепостта „Венец”, която отстои на три километра източно от „Колина”. Тези събития се развиват през късната есен на 1278г./проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през Средните векове”, том ІІІ, София,1940г., стр.563/ и затова всяко забавяне на войската би направило невъзможно зимното преминаване през Хемус за Търново.
Независимо дали крепостта Венец е превзета или не, текстът на Мануил Фил доказва нейното съществуване в близост до с.Колена.
Руините на друго малко укрепление в околностите на крепостта Венец лежат на средногорски хълм североизточно от село Дълбоки, в поречието на р.Кеси кая /Сечен камък/ в местноста „Градището”. Оттук, от разположена наблизо поляна известна като „Горял камък” при необходимост е даван сигнал с огън към Венец. /Георги Матев,„КНИГА ЗА ДЪЛБОКИ”,Издателство„КОТА”Стара Загора 2003г., стр.30/.
Историческите извори и внимателния оглед на района показват, че средновековният Венец /древният Берое/ има в близките си околности три наблюдателни укрепени поста с пряка видимост за ранно предупреждаване. Единият е на изток – укреплението „Градището”, в чието подножие възникнва село Дълбоки. Другият е на юг, на върха на хълма Медвен, и третият е укреплението над с.Колена на входа на средногорския проход, споменато от Михаил Фил. ТЕ, ЗАЕДНО С ДРЕВНАТА КРЕПОСТ И СЕЛАТА КОЛЕНА, И ДЪЛБОКИ ОБРАЗУВАТ ОТБРАНИТЕЛНАТА И СЕЛИЩНАТА СИСТЕМА НА СРЕДНОВЕКОВНИЯ ВЕНЕЦ /ДРЕВНИЯ БЕРОЕ/. Събраните от този район археологически находки и изкопите оставени от иманярите ми дават основание да твърдя, че триъгълникът заключен между с.Колена, с.Дълбоки и хълма Медвен е археологически резерват, в центъра на който се намират руините на древния Берое. Тук може да бъде проследена историята на Тракия от първите тракийски поселения до наши дни.
„Готска история”/Getica/ от Йорданес,писана през VІ век и поемата на Мануил Фил „За военните подвизи на известния чутовен протостратор”, писана през ХІV век са два независими автентични исторически източника, които потвърждават съществуването, мястото и името на древнотракийския град-крепост Берое/средновековния Венец/.
Археологически обект № 2300304 е уникален по своята същност и разположение. Тук лежат останките на древнотракийския град-крепост Берое, съществувал под различни имена непрекъснато в продължение на 23 века, върху който след изоставянето му не е имало никакви човешки дейности, нито строителни, нито селскостопански. Руините са непокътнати, покрити с тънък пласт пръст и буйна растителност. Теренът е пощаден и от природата. Не е наводняван и затрупван със земна маса от свлачища. Поради наклонът на околните хълмове и характера на почвата и скалите, ерозийните процеси и в отминали епохи и сега отнемат най-горния почвен слой и го отнасят към коритото на Коленската река, образувайки там нанос от еруптивен материал, като с това оставят възможности за лесно и бързо извършване на археологически разкопки. Върху същия нанос е изградено и с.Колена „...дето най ясно се види в разкритото от поройните води речно легло, защото околовръст всичко е покрито с огромен нанос, довлечен от къде Калето на разваленото село Градец.”/Д-р Г.Бончев, Принос към петрографията на Сърнена гора, кн.І, 1933г.стр.23/. Д-р Г.Бончев е известен български академик, геолог, основоположник на българската петрография и минерология, Ректор на Софийския университет през 1914-1915г./Енциклопедия на България, т.І, 1978г./.
Д-р.Г.Бончев, както и местните жители нарича руините „разваленото село Градец”. Няма съмнение, че в последните векове на своето съществуване, след разрушаването на крепостта древното селище загубва градския си статут. Важното е, че в началото на ХХ век съществуването на Калето Градец, т.е. на древната крепост не е поставяно под съмнение.
4.СТАРИТЕ КАРТИ.
Тракийският град Берое е означен върху картите на Тракия много преди завладяването и от Рим и преди изграждането на Августа Траяна в близко съседство. Означен е на точното си място, както са означени и другите големи тракийски градове от това време – Филипополис, Сердика, Кабиле в „АТЛАС НА АНТИЧНОСТТА”, публикуван в гр. Гота, Германия през 1892г. от издателство JUSTUS PERTHES. Този атлас е под редакцията на големите германски историци от 19 век професор д-р А. Van Kampen и д-р Alfred Schulz и рецензиран от д-р. M.Schneider. Там са публикувани общо 24 карти, които обхващат целия цивилизован античен свят, включително карта на Тракия /Приложение 1/.
Анализирах подробно и внимателно две от картите – на древна Тракия и на древна Мала Азия, на които е указано точно мястото на тракийския Берое, преди построяването на Августа Траяна. Използвах технически метод, съобразен със съвременните изисквания на науката метрология , базиран на сравнителни измервания на разстояния и установих, че ДРЕВНИЯТ ТРАКИЙСКИ ГРАД БЕРОЕ СЕ НАМИРА НА 19 КИЛОМЕТРА СЕВЕРОИЗТОЧНО ОТ ЦЕНТЪРА НА ДНЕШНА СТАРА ЗАГОРА. Крепостта, цитаделата му е вдаден в плодородното поле хълм, отляво на пътя за морето, между селата Колена и Дълбоки и съвпада напълно с описания в т.2 плосък хълм с остатъци от крепостни стени и каменни постройки, идентифициран като обект № 2300304 от археологическата карта на България.
Да разгледаме картата на римските провинции по река Дунав от времето на
императорите Август и Клавдий, много преди изграждането на Августа Траяна /Приложение 2 /. Тя е част от публикувания в Германия през 1902г. „АТЛАС НА АНТИЧНОСТТА” от издателство DIETRIH REIMER – Берлин. В долния десен ъгъл на картата са показани Мизия и Тракия. Там е означен тракийският Берое, точно на мястото което посочих и с точното си име, като голям град заедно с големите тракийски градове Сердика и Кабиле. Като приемник е записан град Стара Загора. Редактор на атласа е Хенрих Киперт, германски географ и картограф /1818-1899г./ запознат отлично както с древната, така и с новата история на Балканския полуостров. През 1876г. Киперт пропътува целия Балкански полуостров и съставя подробна етнографска карта на българските земи, по която са определени границите на Княжество България и Източна Румелия на Цариградската конференция след Берлинския конгрес /Н.Данчев, И.Данчев, Българска енциклопедия, т.ІІ, 1936г./.
Ако посоченото място върху картите не е вярно и древният Берое не съществува преди Августа Траяна, то авторите и издателите на трите карти, където е показан древният град грешат. Погрешно всички те нанасят и именуват града „Берое” върху карти, отнасящи се до исторически период преди изграждането на Августа Траяна. Всички те допукат и втора грешка. Нанасят древния град не там, където по-късно е изграден Августа Траяна, а там където посочих.
Нещо повече! Всички те грешат идентично. Всички параметри на грешката съвпадат – отстояния от топографски обекти , координати , разстояние между Берое и Авг.Траяна.
Тъй като откритията се раждат обикновено на границата на няколко науки, а историята е точна наука, ще приложа теорията на грешките.Тази наука познава два вида грешки – случайни и систематични. Случайната грешка разсейва резултатите около точното място на обекта. Невъзможно е при няколко опита от различни хора по различно време, да бъде допусната една и съща случайна грешка. Ако това се случи, то грешката се нарича систематична. Систематичната грешка зависи от метода и от изходните условия.Невъзможно е при различни изходни условия: формат, обхват, мащаб и датировка на картите, да се получи една и съща систематична грешка.Просто грешка в картите няма. Древният Берое си е точно на мястото!
С изложеното до тук приемам, че съм решил най-съществените задачи по пътя към главната цел – доказване на съществуването и откриването на точното място на древнотракийския град Берое.
5.ПРИЕМСТВЕНОСТ МЕЖДУ БЕРОЕ И АВГУСТА ТРАЯНА.
Откриването на мястото на древнотракийския град Берое не е самоцел. То има значение за днешните жители на град Стара Загора само ако бъде проследена и доказана приемственост между Берое и по-късно изградения Августа Траяна, защото „Този, който не знае от къде идва, не знае накъде отива”/древна китайска мъдрост/!
От основаването на Августа Траяна в началото на ІІ век, двете съседни селища съществуват паралелно и непрекъснато, въпреки настъпващите промени в имената и във функциите им. В първите години след създаването на новия град те съществуват като две независими структури – административния, търговски и военен център Августа Траяна и стратегическата крепост Берое. В края на ІІІ век в римски официални документи Певтингеровата карта и Пътеводителят на император Антонин са посочени точните разстояния от Берое до Кабиле и до Адрианопол/проф.Л.Бурмов,доц.П.Петров,„Христоматия по история на България”, изд. „Наука и изкуство” 1964г., стр.38-41/. Те съвпадат с разстоянията от тези два древни града, измерени не до древния Берое, а до Августа Траяна. Това доказва, че от края на ІІІ век името „Августа Траяна” официално излиза от употреба и е заменено с името „Берое”.
Неоспорим факт е, че Певтингеровата карта и Пътеводителят на император Антонин за пръв път документират приемствеността между двата града. Тази приемственост, продиктувана от общата историческа съдба на населението на двата съседни града, още от създаването на Августа Траяна върви ръка за ръка с една тънка нишка на противопоставяне, забележима през вековете. Докато новият град става административен, търговски и военен център на римската власт, древната крепост Берое остава символ на достойнството на местното население.
Обществено-икономическите промени в Римската империя след първите опустошителни варварски нашествия в средата на ІІІ век водят до процес на дълбоко преструктуриране. Налага се централизирано управление, отнема се автономията на градовете и започва укрепване на главните стратегически центрове и крепости по границите. До края на V век този процес довежда до покриване на военното и административно устройство на империята. Разрушената от хуните през V век крепостна стена на Августа Траяна е възстановена в началото на VІ век от император Анастасий, подсилена от нова външна стена и кули. На града е възложена поддръжката и охраната на околните проходи през Средна гора и Хемус.
В периода ІV-V век древната крепост на входа на прохода с.Колена-с.Шаново губи военното си значение. Затова името „Берое”, известно от 251г. като част от военната структура на империята, окончателно заменя „Августа Траяна” като име на новия град. Тази промяна няма нищо общо с носталгията на местното тракийско население по името на древната тракийска крепост, нито с желанието на преселници от Сирия да запазят името на родния си град/сирийският Берое/. Смятам, че тя е резултат от обективни, реални промени във функциите на двата града.
От VІ век името „Берое” звучи на официалния гръцки език като „Верея”/Хр.Буюклиев и колектив,”История на Стара Загора”, изд.Наука и Изкуство, 1966г.,стр33/.
През 784г. Верея е посетен от византийската императрица Ирина „с бляскава военна свита и музика”. Тя възстановява крепостните му стени и го нарича „Иринополис”, но това име не надживява императрицата/Хр.Буюклиев и колектив,”История на Стара Загора”, изд.Наука и Изкуство, 1966г., стр.36/.
В пределите на България градът Августа Траяна/Берое,Верея/ се нарича „БОРУЙ” и е най-важния опорен пункт на държавата на юг от Хемус. „Боруй и Боруйската хора /област/ привличат апетитите на Византия, защото се намират в центъра на голямата област Загора в Северна Тракия”/Хр.Буюклиев и колектив,”История на Стара Загора”, изд.Наука и Изкуство, 1966г.стр.40/.
Възприемането на топонима Загора /Загоре,Загорие/ не е еднозначно в българската историография. С това име обикновено се наричат земите на юг от Средна гора и Хемус до Родопите, Сакар и Странджа, и на изток от Чирпанските възвишения до морето. В редица български, византийски и западноевропейски документи с името „Загора” се означава „България”.
В търговски договор на Иван Александър с Венеция , сключен през 1347 г. българският цар е записан като: „Александър, владетел на Загора” – „Imperatore Alessandro del Zagora”. / Марин Дринов, том І, „Трудове по българска и славянска история”,стр.79,София,1909г/. И тук топонимът „Загора” е идентичен на Българската държава. Само година по-рано, през 1346г. в грамотата си, която издава на Венецианската република цар Иван Александър пише: „...Клетва и договор на господин Александър – цар на Загора или България ...” Българският владетел сам се идетнифицира като цар на Загора.
Известни са много голям брой търговски документи, описани от основоположника на българската стопанска история доц.Иван Сакъзов/Енциклопедия на България, т.VІ, 1978г./, в които под „восък,кожи и жито от Загора” венециански, генуезки и дубровнишки търговци разбират и описват стоки от цялата територия на България, включително и от Видин, и от София. /Иван Сакъзов, „Областното име Загора по нови извори”, Известия на Българското географско дружество, кн.І, 1933г., стр.353/.
В записките на поп Петър, свещенник от село Мирково в най-западната част на Подбалканското поле, на говорим български език са описани злодеянията и насилията извършвани в нашите земи след потушаването на Търновското въстание около 1686г., при което авторът изрично споменава: „...бяга честита земя Загорε...”, в смисъл на разоряване, разбягване на населението на Загора /Марин Дринов, том.ІІ, „Трудове по българска църковна история”, 1911г. София, стр.310/. Тук „Загора” е отъждествена и с българската земя, и с българския народ. В съзнанието на народа „Загора” съществува тогава и дотолкова, когато и доколкото е населена с българи. Древният град с името „Берое, Венец” се намира в центъра и се вписва хармонично в изконно българската земя „Загора” по време на цялото си многовековно съществуване.
Смятам, че в основата на звукосъчетанието „Загора” стои теонима „Загрей”. Загрей е най-почитания бог от Тракийската теогония, който стои в ядрото и е носител на идеите на устния тракийски орфизъм. Проф.Ал.Фол определя Загрей като „божество на вертикалния строеж на света и господар на поразяващия гръм”. Това тълкуване напълно приляга на смисловното значение на името му, като рожба на родната земя от съединението с небето /Уран/. Гърците възприемат това божество от древна Тракия под името Дионис и Загрей-Дионис става един от най-почитаните богове - на виното и веселието, на жизнените природни сили.
Както при всеки древен град и около древния Берое има една легенда. Когато титаните разкъсват Загрей-Дионис на седем части, за да възкръсне той още по силен и жизнен след това, венецът му от лозови листа пада на мястото, където по-късно е изграден древният Берое. Затова градът е наречен Берое/Венец/ и лозята наоколо се славят като най-добрите в Загора. Легендата гласи, че който намери божествения венец от лозови листа на това място, ще бъде надарен от Загрей-Дионис с вечна младост.
През ХІV век нови завоеватели навлизат в Загора. През 1372г. турците вече владеят почти цяла Северна Тракия. Под предводителството на Лала Шахин стигат до Боруй и по щастливо за тях стечение на обстоятелствата, в гъста мъгла успяват почти без съпротива да влезат в града. Веднага след завладяването му завоевателите наричат града „ESKI ZAGRA”. С този акт те официално признават, че градът е водещ стопански, административен и военен център на област Загора. В района, освен двата града-крепости Боруй и Венец , те намират следите от една хилядолетна цивилизация, материализирана с останки от древни поселища и множество различни надгробни могили. Затова се използват и варианти на името „ESKI HISAR” – „СТАРА КРЕПОСТ” и „ ZAGRA ATIK” – „АНТИЧНА ЗАГОРА”.
По късно, в ежедневния говор името се вулгаризира и се произнася ЕСКИ ЗАРА/ЗААРА/ и така се пише с български или латински букви.
Византийските хронисти използват името Верея, изписано с гръцки букви до завладяването на Константинопол от турците и този топоним, но вече с латински букви се пренася за известно време в произведенията на средновековните западноевропейски пътешественици и картографи. В някой от по-късните средновековни карти се забелязва смесване, сливане на името „Vereja” изписано на латиница със „Zara” . В „Карта на Царство България от Йохан ван дер Бруген” от 1737г., публикувана в стенен календар за 2008г. от издателство „ТАНГРА ТаНаКра”, името на града е изписано „Verzaraz”. В друга малко по късна карта, „Карта на провинциите България и Румелия от Джовани Рици Дзанони” от 1781г., публикувана от същото издателство в същия календар, градът е изписан „ASzarli”, транскрипция от „ЕSKI /ATIK/ ZARA”.
От завладяването на града турските управници водят подробен летопис, т.нар.”седжили”, за всички важни събития. Известният български учен Димитър Илков, завършил история в Прага и география в Хале, Германия, на когото Общинския съвет на Стара Загора възлага през 1902г. да проучи и напише книгата „Принос към историята на град Стара Загора”, използва за тази цел спомените на Шефкет-бей – грамотен потомък на знатна управляваща в Ески Заара фамилия. За щастие Шефкет-бей пресъздава на изуст цели пасажи от „седжилите”, тъй като оригиналите на тези документи изгарят в пожара през 1877г. В следващите редове ще използвам като доказателствен материал извадки от „седжилите”, описани от Димитър Илков/„Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив , 1908г./.
В тях има данни за три последователни изселвания на българското население в периода 1372-1408г., след последното от които в града вече почти няма българи. Целта е в главния град на област Загора българите да бъдат подменени с прииждащите от Анадола малоазиатски турци. Изселниците създават ново селище в местността на 3 км. североизточно от града по пътя към древния Берое, между река Бедечка и Трите могили и го наричат „Ново село”. Те са занаятчии и денем работят в дюкяните си в града, а вечер се прибират в селището, но владеят отлично земеделието и скотовъдството. Това българско население с неуморния си труд създава материалните блага и изхранва града. Турците не смеят вечер да излизат извън градските стени, за да не попаднат под ударите на отмъщението на изгоненото българско население. Взаимната вражда и недоверие се засилват особено много в началото на XV век. Противопоставянето вече освен политическо е и верско, и скоро придобива форма на въоръжен сблъсък.
В следващите размирни години /1408 – 1413г./ Загора въстава!
Кои селища ще станат център на въстанието? Тези, които са съхранили българския си дух, традиции, култура и вяра. Това са новосъздаденото от изселените българи от Ески Заара Ново село и селището наследило древния Берое! Първото и единствено въстание в Тракия срещу турската власт по това време обхваща селата по южните склонове на Средна гора /района около древния Берое/ и селата от Туловското поле /Димитър Илков,„Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив, 1908г.стр.32/. Това са българските села около южния и около северния вход на прохода с.Колена – с.Шаново, чийто естествен център и сборен пункт на въстанниците е древното селище. През 1408г. въоръжени българи, християни се появяват пред стените на Ески Заара, въпреки че в този район Българска държава не съществува повече от тридесет години. За това събитие няма нито ред в учебниците по история на България!
От особено значение е фактът, че въстанниците не разчитат на външна военна подкрепа. В първостепенните цели на ръководителите му е превземането на Ески Заара, като най-голям град-крепост и стратегически център на областта Загора. В полза на българската национална и държавна идентичност и поради средищното положение на града името „Боруй, Боруйска област” отстъпват и дават път на името „Загора, Загорска област”, което в този исторически момент символизира българската държавност. Нашите прадеди издигат името на града на нова висота, като превръщат града и района в център на въстанието в Тракия, в столица на област Загора.
Това въстание по значението си не отстъпва на Старозагорското въстание от 1875г. Турската войска една нощ нахлува в полето около Ески Заара, разпръсва въстаниците и влиза в града като победител. Първите ръководители на въстанието са заловени и посечени в двора на Авлъ джамия. Изловени и избити са и децата, жените и родствениците им, за да няма кой да отмъщава. В чест на победата над възстаналите българи издигат в града Ески Джамия, съществуваща и до днес без минарето си. Тогава са изгонени и последните българи от града, които основават на около 5 км. на запад две малки селища – Хатюрен и Баба-оглу./Димитър Илков,„Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив, 1908г., стр.33/. Ески джамия е построена върху основите на ранносредновековен християнски храм. Тя е символ на кървавото насилие над водачите на въстанието от 1408г. и над семействата им. Парадоксално е, че днес 600 години след жестокото потушаване на въстанието от 1408г., старозагорската общественост няма решение за съдбата на Ески джамия.
Съществува автентичен турски исторически извор, който доказва значението и името на селището на мястото на древния Берое през ХVІ век. Това е регистъра на войнуците от Нахия Ески Хисар Загра от 21 януари 1548г./ БАН – Извори на Българската история ХХІ.С.1974г., стр.49-51/. Топонимът „Нахия Ески Хисар Загра” означава „Община стара крепост Загора” и много точно приляга на града. Също толкова точно название дават турците на селището върху руините на древния Берое – „Бюклюджек/Бюлюджек,Бюклюмюк/”, в превод „място, където се събират много хора, сборно място”/Георги Матев,„Книга за Дълбоки”, издателство„Кота”, 2003г., стр.33/. Това име естествено не е прието от местното население и остава „служебно” име, само за употреба в официални турски документи. В „Бюклюджек” се събират и се водят на отчет войнуците от съседните села. Войнуците са българи, които служат като военнопомощен корпус в турската армия и семействата им имат определени задължения и привилегии. Този факт доказва значението на селището наследило древния Берое през ХVІ век. Оттук минава най-прекия път от Северна България и Подбалкана, през прохода с.Шаново – с.Колена, по реките Съзлийка и Марица за Истанбул. Този път се нарича „войнишкия път” и по него пътуват войнуците за Истанбул. В „Бюклюджек” на южния вход на прохода войнуците от Северна България и Подбалкана отсядат за по-дълго или за по-кратко време, а някой направо се заселват там навръщане от служба. Това е една от функциите на древния град още от самото му създаване – да обслужва и приютява пътуващите през прохода, която остава до края на съществуването му.
В регистъра на войнуците от „Бюклюджек” и от околните села: Черково/Братя Кунчеви/, Хазър бей/Оряховица/ и Кьолена/Колена/ прави впечатление, че броят на войнуците от „Бюклюджек”- 96 души, е много по-голям от този на всяко от съседните села и на всичките взети заедно. Това се дължи както на по-големия брой на населението му спрямо това на съседните села, така и на особения му статут на „войнушко” селище. Водещите български историци приемат , че селището с турско име „Бюклюджек” се намира между селата Колена и Оряховица, изрично споменати в регистъра на войнуците и изчезва в началото на ХІХ век/Георги Матев,”КНИГА ЗА ДЪЛБОКИ”, Издателство „КОТА” Стара Загора 2003г., стр.33/.
През 1565г. султан Сюлейман ІІ Великолепни предприема поход за завладяване на остров Малта. Много българи–войнуци са извикани за обслужване на похода. На връщане от Малта, част от тях остават в селището на мястото на древния Берое. Те са дотатъчно на брой и се ползват с такъв авторитет сред местната власт, и сред завареното население, че селището придобива благодарение на тях ново име – „Малта касаба”. Селището остава в народната памет с това име до самия край на съществуването си. Турците не успяват да наложат власта си и исляма над непокорното селище, тъй както не успяват да завладеят остров Малта. В местния фолклор има песен, която доказва това. Пашата изпраща доверения си военачалник Сюлю да открадне хубава мома от Малта касаба, а той му отговаря:
„ –Пращай ма , пашо , пращай ма,
В Малта касаба не ма провождай,
Там има тесни сокаци,
Там има лоши кучета,
Там има курназ българи. /Георги Матев,”КНИГА ЗА ДЪЛБОКИ”, Издателство „КОТА” Стара Загора 2003г.стр. 42/.
В размирното време 1806-1813г., част от населението му и от това на околните села търси закрила от кърджалиите в Ески Заара. В града се оформят нови български махали. Обратното преселване, завръщане на българското население в Ески Заара започва през ХVІІ век, продължава през ХVІІІ и началото на ХІХ век, подпомогнато и от обезлюдяването на града по време на двете големи чумни епидемии през 1814 и 1837г. /Димитър Илков,„Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив, 1908г.стр.41/.
Аянинът на Ески Заара Мехмед Али Капуджибашията, бедняк от село Оряховица по произход, стигнал по-късно до високия пост управител на остров Родос, организира опълчение от българи и турци, огражда града с укрепен ров и насип, и през 1813г. не позволява на кърджалиите на Кара Фейзи да го превземат. Но не прави нищо за околните селища, които са опожарени. Цялата ярост на кърджалиите се излива върху Малта касаба, тази вековна крепост на непокорство и съпротива. Селището изчезва завинаги.
Част от населението на Малта касаба се изселва в село Дълбоки и то става едно от най-големите и будни селища в района. Друга част създава ново селище в планината –„Градец” и по късно с. „Нова махала”, чийто наследник е днешното с.Люляк. В продължение на векове населението на с.Колена и с. Дълбоки събира по-големите каменни блокове от останките на древната крепост за строеж на къщите си. От тук са докарани в съседните села мраморни корита на чешми, каменни чутури и огромни керамични питоси, някой запазени и до днес /Георги Матев, „Книга за Дълбоки”,издателство„Кота”,Ст.Загора 2003г.стр.44/.
С унищожаването на Малта Касаба от кърджалиите прекъсва нишката на противопоставянето, но се разгаря с пълна сила приемствеността. Нашите прадеди участват в първите редици на борбата за църковна независимост, организират Старозагорското възстание от 1875г., което става генерална репетиция за Априлското въстание през следващата година и прославят името на града си по време на Освободителната война.
През цялото си съществуване от V век пр.н.е до началото на ХІХ век, независимо от името, което носи древното селище неотменно изпълнява най-важната си, фундаментална функция - да бъде крепост на независимоста и свободата на местното население и град на духа. Приемствеността между него и по-късно създадения Августа Траяна във всички периоди на съвместното им историческо съществуване се изразява не само в имената, общия произход на основното население, общите икономически, социални и културни условия на развитие, но и в приемственост на духа. Стара Загора е също такъв град на духа като древния Берое! Тук са родени Захари Княжески и Александър Екзарх! С пълно право Д.Страшимиров отбелязва: „...тоя град представляваше малка Атина или един вид Оксфорд на Южна България през целия период на просветното движение и в черковната борба” /Димитър Илков , „Принос към историята на град Стара Загора”,Пловдив, 1908г.стр.58 /.
През 1858г. Старозагорският български елит взема решение градът да се преименува на „ЖЕЛЕЗНИК” под въздействието на учителя Тодор Шишков, директор на Старозагорските български класни училища и първи председател на основаното от него читалище. В основата на това решение стои едно недоразумение. И до сега в някой специализирани издания и учебници се налага тезата, че в замяна на приемането на християнството като официална религия в България „... император Михаил подарява на княз Борис областта „Загоре”...”/„История на Стара Загора”, Хр.Боюклиев и колектив, изд.”Наука и изкуство”, 1966г. стр. 36./. Никакво събитие на никаква цена не биха принудили Византия, да предаде на българите доброволно най-голямата и богата тракийска област Загора. Тя е завоювана много по-рано от хан Тервел и хан Кардам и заета трайно от българите до пограничния окоп Еркесия още по време на походите на хан Пресиян /837-838г. и 847-849г./. Пограничния окоп /ров с насип и дървени заграждения/, по-късно наречен с турското име Еркесия, от Девелт до река Марица с обща дължина 142 км. е най-голямото отбранително съоръжение в Тракия. Основната му част е изградена по времето на Омуртаг и служи за граница между България и Византия, призната в договорите помежду им. Някой от градовете и селищата в Загора доброволно се присъединяват към България, поради преобладаващо българския етнически състав на населението им. Преди покръстването Борис І успява чрез преговори с майката на Михайл ІІІ, императрица Теодора да получи от Византия крайната югоизточна част от областта Загора, а именно слабонаселения район между пограничния окоп Еркесия, връх Сидера, един от най-западните върхове на Странджа и стария пограничен византийски град Девелт, който район дотогава е византийско владение/проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през Средните векове”, том І, част 2, София, 1927г., стр. 3/.
Недоразумението се състои във факта, че някои български историци бъркат този район, подарен на България от императрица Теодора с цялата област Загора от Боруй до морето. Загора е узаконена като българска, а не подарена на България чрез „дълбокия мир” в договора от 864г. между Борис І и Михаил ІІІ. В този договор е фиксирана точната погранична линия между двете държави, която минава по вододела на Странджа, по северните склонове на Източните Родопи и по главния вододел на Централните Родопи. Цяла и неделима Загора става за пръв път дипломатически призната българска територия, каквато е и до днес. /проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през Средните векове”, том І, част 2, София, 1927г., стр. 4,5/.
Към това недоразумение се прибавя и името „Железник”. Така е наречен в късното Средновековие и през Възраждането районът в Странджа, около гр.Малък Самоков, днес гр.Демиркьой /в превод Железник/ в окръг Лозенград,Турция, защото в това българско селище се проивежда значително количество желязо на базата на железнорудните находища и дървените въглища добивани в Странджа. Районът Железник съвпада с територията подарена на Борис І от императрица Теодора и влиза в границите на България по договора за „дълбокия мир”от 864г. Затова името Железник погрешно е идентифицирано в средата на ХІХ век с цялата област Загора/Димитър Илков, „Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив, 1908г.стр.29/.
Въпреки недоразумението още през 1858г. е очевиден стремежът, градът да се нарече с името на цялата област, като най-значим център в нея. Старозагорската общественост поправя това недоразумение през 1871г. при учредяването на Старозагорската епархия, когато на църковно-народния събор в Цариград се взема решение в официалните документи градът да фигурира като Стара Загора. Нашият град е първия български град, който сменя официално турското име с българско под натиска на свободолюбивата си възрожденска общественост.
Парадоксално е, че днес 138 години след като Старозагорската възрожденска общественост отхвърля името „Железник”, с това име са наречени голям квартал и училище. Някой днешни старозагорски историци не познават произхода му и продължават да търсят останките на желязна църква или находище на желязна руда, които биха оправдали това име.
Присъствието на името „Железник” в обществената среда на Стара Загора означава, че не можем да мерим ръст с Възрожденците от 1871г. Още не сме разбрали, че недоразумението с това име е преодоляно тогава. Градът ни никога не се е наричал „Железник”, нито в официални турски документи, нито в документи на Българската църковна община основана в 1849-1850 г. Районът, известен с това име в началото на ХІХ век днес се намира в границите на Турция. Единствените текстове достигнали до нас с името „Железник” са записките на тогавашния учител С.Въженов и „Тетрадки за краснописание” от Хр.Г.Данов /Димитър Илков, „Принос към историята на град Стара Загора”, Пловдив, 1908г., стр 169/. Димитър Илков нарича в труда си името „Железник”по следния начин: ”...новоизмъдруваното име Железник, което не можало да си пробие път за общо употребление било „изковано нарочно” от учителя Тодор Шишков.”
С изложеното до тук смятам, че съм проследил приемствеността между древния Берое и днешна Стара Загора в основните нейни аспекти през целия период на съвместното им съществуване и правя следните изводи:
1. Цивилизацията не е донесена в нашите земи от завоевателите - римляни, византийци и турци. Те установяват правила на градоустройството и обществения живот, но на базата на тракийската и българската култура, която тук много преди тях достига значителен разцвет.
2. На 19 километра североизточно от центъра на гр.Стара Загора, между с.Колена и с.Дълбоки лежи древният тракийски град-крепост Берое /арх.обект №2300304/, създаден около V век пр.н.е., върху руините на който до началото на ХІХ век съществуват български селища под различни имена.
Въз основа на тези изводи правя следните предложения:
1. В програмата за археологически проучвания на Регионалния исторически музей – гр.Стара Загора за 2009г. да бъде включен обект № 2300304.
2. Ески Джамия в центъра на гр.Стара Загора да бъде превърната в паметник на загиналите водачи на Старозагорското въстание от 1408г.
3. Старозагорският квартал Железник и СОУ”Железник” да бъдат преименувани на името на древнотракийския град Берое.

Приложения:
1.Копие от карта на Тракия преди изграждането на Августа Траяна.
2.Копие от карта на Мизия и Тракия при императорите Август и Клавдий.

Използвана литература:
1. D-rА. Van Kampen, D-r Alfred Schulz, D-r M.Schneider,„АТЛАС НА АНТИЧНОСТТА”,Издателство„JUSTUS PERTHES” гр. Гота, Германия, 1892г.
2. ENRIKO KIEPERT Berolinensi. „АТЛАС НА АНТИЧНОСТТА”,
Издателство „DIETRIH REIMER” гр.Берлин, Германия, 1902г.
3. Димитър Илков, „Принос към историята на град Стара Загора”,
Пловдив, 1908г.
4. Марин Дринов, том І „Трудове по българска и славянска история”,
София, 1909г.
5. Марин Дринов, том ІІ „Трудове по българска църковна история” ,
София, 1911г.
6. проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през
Средните векове”, том І, част 2, София, 1927г.
7. проф.Я.Тодоров, „Античната цивилизация в България” – Българска
историческа библиотека – том ІІ, София,1929г.
8. Иван Сакъзов, „Областното име Загора по нови извори” - Известия на
Българското географско дружество, кн.І, 1933г.
9. Д-р. Г.Бончев, „Принос към петрографията на Сърнена гора”, кн.І
1933г.
10. проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през
Средните векове”, том ІІ, София, 1934г.
11. Н.Данчев,И.Данчев,Българска енциклопедия, т.ІІ, 1936г.
12. Васил Миков, „ Траките” – Сборник първи „През вековете”, 1938г.
13. проф.д-р В.Н.Златарски, „История на Българската държава през
Средните векове”, том ІІІ, София, 1940г.
14. Градски съвет, „Стара Загора”, 1957г.
15. проф.Л.Бурмов,доц.П.Петров, „Христоматия по история на България”,
изд.”Наука и изкуство”, 1964г.
16. Хр.Буюклиев и колектив,”История на Стара Загора”, изд.Наука и
Изкуство, 1966г.
17. БАН, „Извори на Българската история”,ХХІ.С.1974г.
18. Енциклопедия на България, т.І,ІV и VІ, 1978г.
19. М.Грант, „Римските императори”, ТЕРРА – 1998г.
20. Георги Матев, „КНИГА ЗА ДЪЛБОКИ”, Издателство „КОТА”,Стара
Загора, 2003г.
21. доц. Мирена Славова, „ЗАЩО БЕРОЕ, ВЕРЕЯ, БОРУЙ ?”,монография,
2007г.