ТИЛЕ - ИЗГУБЕНИЯТ ГРАД
Автор: инж.Димитър Денев Димитров
Целта на настоящия проект е да посочи точното място на древния град Тиле, столицата на келтското военноплеменно обединение през ІІІ век пр.Хр. в Северна Тракия.
За да изпълня обявената цел, си поставям няколко основни задачи. Първата е да направя преглед на историографията по този въпрос и да преценя дали аргументите и фактите, описани в нея са достатъчно убедителни. Втората задача е след анализ на географското разположение и особености на терена, на направените до момента археологически проучвания и откритите находки да обоснова предположение за мястото на древния град Тиле. Третата задача е на базата на автентични исторически извори да потвърдя, че такъв град е съществувал на това място, да докажа точното му име и произхода на това име. Четвъртата задача е да изследвам приемствеността между древния град и построената късноантична крепост в непосредствена близост, включително промените на имената им до днес.
При изпълнението на тези задачи ще използвам методи от различни области на познанието, от историята, археологията, географията, картографията, езикознанието, метрологията, защото практиката показва, че един древен град, например като Берое в околностите на гр.Стара Загора и Тиле в Подбалканското поле, не може да бъде открит само с традиционните археологически методи. Ще се ръководя от максимата на древногръцкия историк Полибий: ”Ще се опитаме разказът ни да вдъхва сам по себе си доверие за своите читатели, а не да предлагаме на читателя недостоверни доказателства за несигурни факти.”/ІV 40, 2-3, Всеобща история, Полибий/
Тези задачи са последователните етапи за реализирането на проекта ми за разкриване на древния град Тиле.
1. ИСТОРИОГРАФИЯ
Древногръцките автори Хекатей от Милет /500-476г.пр.Хр./ и Херодот от Халикарнас /490-425г.пр.Хр./ първи пишат за келтите и тяхното рождено място – реките Рейн, Рона и Дунав.
Древногръцкият историк Полибий /201-120г.пр.Хр./ пише за келтите в своята „Всеобща история”: „...келтите, отървали се от опасността при Делфи, не се прехвърлили в Мала Азия, ами като си харесали местността около Византион, сразили траките и превърнали Тиле в своя столица.” От тук следва, че Тиле е стар тракийски град, който келтите превърнали в своя столица.
По-късни гръцки и римски автори Диодор Сицилийски /І век пр.Хр./, Страбон /63г.пр.Хр.-24г.сл.Хр./ и Атеней /ІІ-ІІІ век/ описват келтите, като използват данните и наблюденията на стоическия философ Посейдон от началото на І век пр.Хр.
Според римския историк Тит Ливий /59г.пр.Хр.-17г.сл.Хр./ едно от келтските племена стигнало до Византион по „Виа Егнация”, т.е. по пътя, успореден на Беломорското крайбрежие.
В началото на VІ век граматикът Стефан Византийски, използвайки извори от антични автори, локализира Тиле близо до Хемус, а Прокопий Кесарийски /500-565г.сл.Хр./ в произведението си „De Aedeficiis”, изброявайки крепостите, построени и възобновени от Юстиниан Велики в Тракия, споменава кастела Тулеус.
Българската историография не отминава древния Тиле. Пръв д-р Константин Иречек в „История на Българите”, издадена през 1875г. в Прага, споменава за келтско царство в Подбалканското поле в Тракия. Той прави опит да локализира Тиле при село Тулово, Старозагорско, като неправилно приема, че келтите са проникнали в Северна Тракия по река Марица, което е отхвърлено от българската историография.
В края на ХІХ век братята Карел и Херман Шкорпил дават описание на късновизантийска крепост близо до с.Главан, Старозагорско. Те подчертават, че тя е изградена върху древно тракийско укрепление, защитено с масивен каменен вал, и правят предположение, че това е древната столица на келтите в Тракия, описана от Прокопий Кесарийски в „De Aedeficiis” като кастела Тулеус. Сондажните разкопки, извършени на това място през есента на 1992г. показват, че това не е нито кастелът Тулеус, който е локализиран по-рано южно от Одрин, нито древният Тиле, а древно тракийско укрепление, заобиколено с вал с височина 1.5 метра, ширина 7-8 метра, съставен от три реда големи камъни, разположени върху терена, уплътнени с пръст, и натрупани със средни и дребни ломени камъни. /www.wikipedia.Балзена/.
Доц.Васил Миков в публикацията си „Траките”, сборник І, „През вековете”, 1938г. проследява пътя на келтите под командването на вожда им Картерий и по-късно под предводителството на Комонторий през Северозападна България към Тракия, и борбата им с местните племена трибали и мизи. По археологическите находки, характерни за древните келти, той определя точния им път. Келтите се движат бавно, заедно с жените, децата и цялата си покъщнина, за да търсят по-плодородна и богата земя за заселване. Техният път е приблизително следният: По Дунав през Видин към с.Ружинци и с.Орешец, Белоградчишко, към с.Малорад, с.Рогозен и с.Добралево, Оряховско, към с.Борован, с.Джурилово, с.Буковец, с.Попица и Бяла Слатина. По-нататък през землищата на с.Бреница и с.Чомаковци през с.Торос Луковитско и с.Смочан, Ловешко, прехвърлят Хемус през Химитлийския или някой съседен проход и навлизат в Подбалканското поле. Те го заемат последователно от запад на изток по течението на река Тунджа, като при това завладяват всички крепости във владенията на тракийския династ Севт ІІІ, по долината на река Тунджа. Такива са: специално изграденият от Севт ІІІ, укрепен, представителен град Севтополис, понастоящем на дъното на язовир Копринка; селището и крепостта при с.Крън, Старозагорско; древното тракийско укрепено селище до гр.Николаево, Старозагорско и по-нататък древният тракийски град Кабиле по средното течение на река Тунджа.
Доц.Васил Миков разглежда хипотезите, че столицата им Тиле се намира при с.Тулово, Старозагорско или при с.Крън критично. Цитира факта, че при разкопките на голямата Туловска могила през 1905г. е открито не келтско, а тракийско погребение.
Повечето от споменатите до тук автори смятат, че в периода 278-213г. пр.Хр. келтите създават в Североизточна Тракия, по долината на река Тунджа, военноплеменно обединение/царство/ от сродни племена/трокми, толистобогии, тектосаги, етосаги/, които не последвали своите съплеменници в малоазийските им походи през 278-277г.пр.Хр. Те оказват военнополитическо влияние върху владетелите в останалата част на Тракия и върху черноморските гръцки колонии. Последният келтски цар Кавар сече монети в Кабиле, което значи, че контролира изцяло долината на река Тунджа. Изобилие от негови монети/тетрадрахми/ са открити при археологически проучвания в укрепеното селище до Провадия, в Севтополис и в крепостта при с.Седларово, което очертава приблизително региона на най-значимо келтско влияние през ІІІ век пр.Хр.
Същевременно в останалите части на Тракия продължават да съществуват независими и полунезависими тракийски владетели – парадинасти. „Археологическите, епиграфските и нумизматичните материали показват, че през този период в Югоизточна Тракия съществуват тракийски владетели, които разполагат с голям икономически и военен ресурс, което позволява да изключим /единствено-б.а./ съществуването на силна келтска държава. Също така не разполагаме с какъвто и да е археологически материал на територията на Югоизточна Тракия, който би могъл да се свърже с келтите.” /www.sliwen-news.com, Николай Сираков-Регионален исторически музей гр.Сливен/.
1. ОСОБЕНОСТИ НА РАЙОНА, ЗАВЛАДЯН ОТ КЕЛТИТЕ В СЕВЕРОИЗТОЧНА ТРАКИЯ
Подбалканските полета по горното и средното течение на река Тунджа са
благоприятно място за отсядане на келтските преселници по време на миграцията им към Мала Азия. Тези полета са природно защитени от високата планинска вирига на Хемус от север и от обраслата с вековни дъбови гори Средна гора от юг. Те се намират на главния стратегически път на келтите по река Тунджа през Ускудама и Византион за Мала Азия. От там могат да бъдат контролирани най-важните проходи през Хемус и Средна гора. Те се намират в преходноконтиненталната климатична област с ограничено влияние на северни въздушни маси, с мека зима и лято без големи горещини. Там има изобилие на реки, риба и дивеч. В подбалканските полета термалните извори са с най-голяма концентрация от територията на цялата страна – с.Баня, Карловско, Павел баня, с.Овощник, с.Ягода, Кортенските и Сливенските бани.
Всички тези фактори през ІІІ век пр.Хр. имат своето определящо значение при отсядането на келтските племена в Североизточна Тракия, по долината на река Тунджа. Тяхното племенно обединение/царство/ несъмнено има главен град/столица/, седалище на върховния им вожд/цар/. Тази столица се споменава от древните автори/Полибий и Стефан Византийски/ като град Тиле/Τυλις,Tylis/.
Това не е Севтополис, който келтите превземат и унищожават като знак за края на властта на Севт ІІІ. Не е Крън, въпреки че там са открити археологически находки, потвърждаващи келтско присъствие, защото Крън е изолирано селище от главните военни и търговски пътища в Тракия през ІІІ век пр.Хр. Не е и Кабиле, който, като значим културен и търговски център, е необходим за келтската легитимация в Тракия. Тази столица не е и край някой от големите градове крепости в Югоизточна Тракия, като Филипополис и Берое, защото няма данни за келтско присъствие на юг от Средна гора. Още повече, че тези земи не са владения на Севт ІІІ, а на други тракийски владетели/парадинасти/. /Буюклиев Хр. и др., История на Стара Загора, Наука и изкуство, 1966/
Тази столица може да бъде голямото укрепено селище в непосредствена близост до град Николаево, Старозагорско. То е разположено на два ниски природно защитени хълма северно от града. Непосредствено на изток от тях се извисява друг хълм, наричан от местното население Дебелец, на чийто връх се намира късновизантийска крепост, известна като Хасара, Асара, от турското ”Хисар”- крепост. Това древно укрепено селище има следните стратегически предимства, които трябва да притежава столицата на военно-племенно обединение/царство/ през ІІІ век пр.Хр.:
Намира са на стратегически кръстопът.
Пътят от Месембрия и Анхиало на Черно море за Сердика минава под южните крепостни стени. Пътят от Бяло море по реките Марица и Тунджа през Хемус за Мизия и река Дунав минава от източната страна на крепостта, а пътят от Филипополис и Берое през прохода с.Колена-с.Шаново в Средна гора, минава през местностите „Вратичето” и „Юрта” близко на запад от укрепеното селище, и през Хемус също води за Мизия и Дунав. /Лисицов Ст., Отчет за археологически проучвания на западния и източния отбранителен сектор в крепостта”Хасаря” край гр.Николаево, Старозагорски окръг през 1985г. , София , 04.03.1986г./
Намира се в центъра на завладяната от келтите територия в долината на река Тунджа.
В чуждо социалноикономическо, етническо, политическо и военно обкръжение келтската маса трябва да запази своята компактност, за да оцелее.Това води до засилване на централизацията и издигане ранга на върховния вожд до цар. От укрепеното селище до гр.Николаево, еднакво отдалечено от всички краища на територията, заета от келтите, царят може да управлява ефективно ресурсите си.
3. До това селище река Тунджа е плавателна през ІІІ век пр. Хр. през цялата
година.
Това се дължи на вливането на големи реки в Тунджа при гр.Николаево, като реките Хаинбоазка/Радова/, Лазова и Конарска/Улишница/, каквито липсват по горното течение до Севтополис. Коритата на тези реки са пет,шест пъти по-широки от днешния профил на течението им. Това може да бъде обяснено с пълноводието им в миналото. Келтските царе отчитат икономическите реалности, за да гарантират съществуването си в Тракия. Последният келтски цар Кавар дава привилегии на търговците в своите владения, сече монети с различна стойност и се опитва да създаде икономическа база на властта си в Тракия, за което е необходим евтин и удобен воден път до столицата му.
4. Това селище е изградено на природнозащитено място.
То се намира на естествени възвишения с надморска височина от 380 м., отличен изглед във всички посоки, с добър климат, изобилие от води, гори, риба и дивеч, заобиколено от юг от река Тунджа, от запад от блатото в местността Азмака и от север и изток от реките Хаинбоазка/Радова/ и Лазова, чиито разливи правят невъзможен достъпа до него. Крепостта се издига откъм единствената възможна посока за достъп до селището, от северозапад. Дори и днес, когато реките не са така пълноводни и част от гората е изсечена, водните площи заемат 5% от цялата площ на Община Николаево, което е много повече от средното за страната. Тук се е намирал най-големият рибарник в България. И досега единствено тук са запазени два защитени растителни вида – осен и блатен аир.
5. В цялата долина по поречието на река Тунджа няма комплексно по- подходящо природнозащитено, стратегическо и кръстопътно място. То е създадено от природата за главно укрепено селище, а от най-източния от трите съседни хълма/Дебелец/, извисяващ се внушително над околността, може да се наблюдава целия район, всички пътища и проходи.
3. ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДРЕВНОТО СЕЛИЩЕ СЕВЕРНО ОТ ГРАД
НИКОЛАЕВО И ОСТАТЪЦИ ВЪРХУ ТЕРЕНА
Непосредствено на север от гр.Николаево, Старозагорско, отляво на подбалканския път за гр.Сливен, върху плосък хълм, издигнат на 20 метра над околната равнина, има останки от крепостни стени – насипи от ломен камък на глинена спойка, които очертават древна крепост с правоъгълна форма, с размери 280х150м. и площ около 55 дка. само на този хълм. Този хълм естествено се прелива към втори хълм на изток, издигнат над околната равнина на около 50 метра, стръмен от юг и плавно спускащ се на север, който завършва с плоско било. То заема площ около 85 дка., заедно със седловината в северна посока от него, и цялото е осеяно с останки от каменни сгради, градени на глинена спойка от ломен камък. От изоставянето на древния град, в продължение на повече от 2000 години върху по-голямата част от този терен не е имало никаква човешка дейност, с изключение на няколко лозя в най-ниската южна част. Останките са съхранени напълно, под тънък пласт горска пръст, обрасли с ниски дървета и храсти. На местата на най-големите сгради каменните насипи се виждат над земната повърхност. И двата хълма не са проучени и за тях няма публикации, въпреки очевидните останки от древно селище върху им. При работата ми по останките от древнотракийския град крепост Берое многократно се натъквах и разглеждах точно такива насипи и валове от ломен камък без хоросан, характерни за тракийското крепостно строителство преди римското нашествие. Те са описани в трудовете на редица български историци и археолози, проучвали тракийските крепости в Родопите, Сакар и Средна гора, и не могат да бъдат сбъркани с по-късни римски, византийски и български градежи. Такъв вид имат останките при Куртулен, Брестово и Гъоз-тепе в Родопите, Дервишка могила, Черепово, Оряхово, Ения, Българска поляна и Главан в Сакар, при Горна Малина в Средна гора. /Миков В.; БИБ, год.V, том ІІ, София, 1932 и Траките, Сборник І, София, 1938/
Още по на изток се извисява стръмно третият хълм „Дебелец”, издигащ се на 80 метра над околната равнина с изразен релеф, с останки от изградената през VІ век крепост „Асара, Хасара” на върха му. Той е проучен от археолога Стефан Лисицов през 1985г. Крепостта с дължина 128м., ширина 62м. и площ от 8 дка. заема уширеното било на хълма. Тя е обградена отвсякъде със стръмни скали и е достъпна само през седловината и полегатия склон от запад, откъм другите два по-ниски хълма. Чрез сондажни разкопки са проучени защитните съоръжения: окоп, вал, протейхизма, междинен и главен зид. Защитните стени са построени през късноантичната епоха/V-VІ век/ чрез градеж „опус имплектум”, с лицеви варовикови и пясъчни блокчета и с керамични ядки в хоросановия пълнеж. В крепостта са намерени материални следи от халщадска керамика от ранножелязната епоха/ ХІІ-ІХ век пр.Хр./, керамични чирепи от ІІ-ІV век, от V-VІ век, ХІ-ХІІ век и ХІІІ-ХІV век. Открити са следи от каменни сгради на кална спойка, както и средновековни оръжия, съдове и украшения. Ровът, опасвал крепостната стена отвън, се спуска надолу от юг по хълма и през първата половина на ХХ век може да се проследи до десния бряг на река Радова, която тече непосредствено на изток. При изкопни работи за водопровод е открит ров и защитен зид със същия строеж, като този на крепостните стени. Това показва, че през късната античност селището не е върху двата хълма на запад от „Асара”, а долу в равнината край река Радова./Манджуров Й.,Хълм Хасара, в.”Искра”, бр.317.1937/
Останките от халщадска керамика на върха на най-високия източен хълм показват наличие на древнотракийско селище там още около ХІІ-ІХ век пр.Хр. В следващите векове това население, поради нарастване на броя и нуждите му и развитието на материалната и духовната му култура, заселва по-ниските и по-удобни два хълма непосредствено на запад и изгражда върху тях укрепено селище. Най-високият хълм/Дебелец/ се използва като стражеви пост за наблюдение на околността. На върха на това доминиращо над цялата околност и всяващо респект отдалеч с изразения си релеф възвишение, несъмнено има тракийско светилище. На върха му се намира и един от входовете на голямата пещера, наречена днес „Царската дупка”, която с просторните си галерии, зали и коридори служи за укритие на местното население. Местните хора намират там убежище заедно със стадата си в случай на опосност, а многобройните изходи на пещерата им служат за таен изход. /www.wikipedia. Николаево/
В периода V-ІV век пр.Хр. укрепеното селище, изградено върху двата по-ниски хълма на запад от пещерата прераства в тракийски град крепост. Насипите от ломен камък на кална спойка, очертаващи крепостните стени, доказват това. Особено ясно могат да се различат очертанията на древната крепост на сателитна снимка – Приложение №1.
4. ВЪЗХОД И УПАДЪК
Акад.Д.Дечев смята, че „Тиле” е тракийско наименование, което предполага съществуването на множество селища с подобно име. /Detschew D.,Die thrakischen Sprachreste, Wien, 1957/
Проф.Владимир Георгиев в труда си „Траките и техния език”, БАН, София, 1977г. дава петте принципа, въз основа на които може да бъде изяснен смисълът на тракийските топоними. „Една дума може да получи сигурна етимология само ако е известно нейното значение и то може да бъде потвърдено, и по комбинаторен път, независимо от етимологичните съображения, ако може да се намери точно съответствие на цялата дума, ако може да бъде съпоставена с генетично идентични съответствия от други езици, при което пет и повече следващи една след друга фонеми са генетично идентични, като се има предвид, че населението, което обитава продължително време дадена област, дава названия на географските обекти въз основа на техните най-характерни белези. Коренни етимологии нямат научна стойност”.
На тези принципи отговаря следното обяснение за произхода и значението на тракийския топоним „Тиле,Τυλίς”, като название на древното селище непосредствено на север от гр.Николаево. Той е точно и цялостно тракийско съответствие на гръцкото наречие „τυλιχτός” - „увит,обвит”, в смисъл на „защитен, опакован”, в чиято основа стои глаголът „τυλίσσομαι” – увивам се .
Това съответствие може да бъде ономастично потвърдено и по комбинаторен път. Трите пълноводни реки Тунджа, Радова и Лазова с притоците и разливите си се увиват около хълмовете на крепостта и селището под нея. Дори и днес изгледът, който се открива от тези хълмове на изток, юг и запад, е доминиран от разливите на същите реки и пред погледа се разстила блестяща водна повърхност, която обхваща почти отвсякъде местността – Приложение№2. За пътника, който доближава селището от изток по река Тунджа, т.е. откъм Кабиле, този ефект е още по-изразен и въздействащ. Крепостта върху хълма изплува пред погледа като изпод водата. Обвиващата го водна повърхност е най-характерният белег на това селище от древността до наши дни, който дава и названието му – увито, защитено /от вода/. От известните укрепени тракийски селища само при описаното тук всички природни условия на местността и реките съответстват на смисловото значение на топоним – увит, защитен /от вода/. Освен това топонимът „Τυλίς” има пет последователни фонеми, които са генетично идентични с петте последователни фонеми на гръцкия глагол „„τυλίσσομαι”. Тази етимология обяснява топонима изцяло, включително фонетичната му страна, както и словообразуването му. Това не е коренова етимология и според класификацията на проф.Владимир Георгиев може да се приеме за сигурна. Трябва да се има предвид, че ударението както на наречието„τυλιχτός” и на глагола „τυλίσσομαι”, така и на производния от тях топоним „Τυλίς” не е върху първата гласна буква и правилното произнасяне на името на български език е „Тилè”.
Около 277г. пр.Хр. келтите, придвижвайки се последователно по течението на р.Тунджа на изток завладяват Тилè. Те превръщат крепостта и селището в своя столица, поради причините, посочени в т.2. Те не променят името му, защото им звучи познато и свойствено. И до днес в централна Франция има градче с названието „Tulle”, а един от притоците на река Рона в района на френския град Дижон се нарича „Tille”. Известно е, че хидронимите са най-устойчиви във времето, а поречието на река Рона, според Херодот, е прародина на келтите.
Победените траки от района на Тилè не са подложени на геноцид:
„Царят на тракийските галати Кавар, който бил наистина по природа царствен и великодушен, предоставял голяма сигурност на търговците, които дохождали в Понта, а на византийците оказал големи услуги във войната им с траките и витинците.” /Кацаров,Дечев и др.,Извори из старата история и география на Тракия и Македония, БАН, 1949/
Местното тракийско население от западната част на Тилè и околността се изселва нагоре по течението на река Тунджа. То създава нови тракийски селища, наследници на които са село Тулово, Старозагорско /запазило древното име/ и околните села. Тракийското население от източната част на Тилè и околността се изселва в посока към южните склонове на Хемус, на североизток от древния град в района около днешните гр.Гурково, село Конаре, и кв.Козарево на град Твърдица. В местността „Биличин дол” на север от гр.Гурково има древно тракийско светилище, чиито останки личат и днес. Траките създават ново селище - своя нов „Тилè”. То е проучено от Никола Ст. Койчев – гимназиален учител в гр.Нова Загора./Койчев Н., Два изчезнали града в Новозагорско, Архив за поселищни проучвания, кн.4. София, 1938/
Той изрично подчертава местоположението му на източния бряг на река Улишница/Конарска река/, която тече на 1200 метра на изток от тогавашното село Конаре и се влива в Тунджа. Мястото е запазено от ветровете, уцедливо, с изобилие на балканска вода, свеж въздух и с отличен изглед на далечно разстояние, и не е избрано случайно. След реките Радова и Лазова, река Улишница е най-близката до Тилè пълноводна река през ІІІ в.пр.Хр., много преди обезлесяването на южните склонове на Хемус. Непосредствено на изток от нея – там, където тя се пресича с древния път от Тилè за морето, се намират развалините на манастира „Св.Никола”. За последния споменават братя Шкорпил. Манастирът „Св.Никола” е бил главен над всички манастири в Сливенския балкан и е имал имоти, ниви и лозя в землищата на околните селища. На това природнозащитено и изключително удобно място на осем километра североизточно от древния Тилè възниква ново тракийско селище. Доказателство за това са многобройните тракийски надгробни могили в района. Развалините на това селище се намират на 200 метра североизточно от манастира. До тях се достига по калдаръмена уличка, разположена на 50 метра източно от манастирските останки. На юг тя стига до древния път за морето, а на север до новия Тилè. Развалините обхващат пространство от 500 м. в диаметър. В условията на келтско владичество естествено новото селище не е укрепявано със стени. Запазена е част от права улица, широка 5 м., с каменна настилка и тротоари по 1,5 м. Основите на сградите, които се подават над земята, са изградени от камък и хоросан. Това селище продължа да се развива и благоустроява и след ликвидирането на келтското владичество, и след римското нашествие, и по време на Българската държава. На километър северно от него в дебрите на планината по река Улишница има останки от крепост, служила за защита на населението му. Това селище, заедно с манастира устоява на превратностите на историята до падането на района под турска власт, когато е напълно разрушено и обезлюдено. Местното население от село Конаре и кв.Козарево на гр.Твърдица пази спомена за него и името му „Юлинград,Улинград, лат. Eulin”. Хората от с.Конаре /там са отглеждани елитни коне за султанските конюшни/ и кв.Козарево на гр.Твърдица /името „Козарево” е дадено неудачно от турската дума „козос” – „пашкул”/ са преки наследници на траките от Юлинград и са известни в пределите на Турската империя съответно с конярство и бубарство, все древни тракийски занаяти. /Койчев Н., Лошо преименувани селища в Новозагорска околия, Архив за поселищни проучвания, кн.3, София, 1938/
След ІV век пр.Хр. в тракийския език /къснотракийски/ се проявяват ясно изразени влияния от езиците на околните народи – гръцки, дакомизийски, латински.
В късния тракийски език гласни без ударение, каквато е първата гласна „υ” от топонима„Τυλίς”, с произнасяне като „и” под влияние на гръцки език, често се синкопират както в източнобългарските диалекти/тракийски субстрат/. /Георгиев Вл., „Траките и техният език”, БАН, София, 1977/ Например „Φίλιππος” става „Pulpu”, а „Φιλιππόπολις” става „Pulpudeva”. Загова първата гласна „υ” от топонима„Τυλίς” се произнася не като гръцкото„υ”преминало в „и”, а като „у”. Може да се приеме, че латинското „еu” успешно пресъздава къснотракийското „у”, и в ”Eulin” се съдържа топонимът „Τυλίς” чрез къснотракийската му форма, написана под влиянието на латинския език без първата дентална/зъбна/ съгласна „Т” и с окончание „in” вместо „ίς”.От латинската транскрипция древният топоним преминава в българския език като „Юлинград, Улинград”. По същия начин чрез синкопа /„и”преминава в „у„/ се образува името „Тулово” в българския език директно от тракийския топоним „Τυλίς”, при което първата дентална съгласна „Т” се запазва, а окончанието е българско - „ово”.
Византийският историк Кедрин пръв споменава топонима „Eulin”, когато съобщава, че печенезите при първото си нахлуване през Дунав в империята през 1049г. преминали планината и се спрели на лагер към „Eulin”, в подножието на Хемус. От тук те се спуснали към Ямбол, гдето срещнали византийската войска, която идвала от Адрианопол по долината на Тунджа, и я разбили. Вилхардуен, маршал и историк на Латинската империя, също споменава за това селище. През 1206г. император Хенрих тръгнал от Адрианопол и стигнал на петия ден при полите на планината в едно селище на име „Eulin”. От тук императорът изпратил един отряд към близкия проход, но в теснината местните жители го заобиколили и разбили. Паднали много рицари убити, останалите си изгубили шлемовете, а императорът бил принуден да се върне обратно в Одрин. /В.Аврамов, сб.”Плиска-Преслав”, том І, София 1929/
Никола Ст. Койчев в статията си „Два изчезнали града в Новозагорско”, Архив за поселищни проучвания, кн.4. София, 1938г. съобщава, че през 1930г. разпитал няколко старци от тогавашното село Твърдица, помнят ли по предание случки от далечното минало. Те независимо един от друг заявили дословно: „ По предание се помни за сражение, станало в прохода между българи и други, които били на коне. От последните паднали много убити, а голяма част от останалите живи в бягството си в прохода изгубили железните си шапки.” Тези спомени съвпадат с описанието на похода на император Хенрих.
5. ДРЕВНИЯТ ТИЛÈ И КОННИКЪТ
Траките през целия период на келтската хегемония по долината на река Тунджа не прекратяват съпротивата си. От средата на ІІІ в. Пр.Хр. до 213г.пр.Хр. те постепенно изтласкват келтите от завладените селища. През 214-213г. пр.Хр. те превземат последната крепост на келтското господство в Тракия, столицата на цар Кавар – древния тракийски град Тилè.
Жителите на околните тракийски селища не се завръщат масово в превзетия Тилè. През шестдесетте години келтска хегемония те са устроили селищата и поминъка си. Селищата им са на по-сигурни места, които не привличат евентуални нашественици, като кръстопътния Тилè. Древното селище никога вече не възвръща славата си и постепенно запада. В чест на голямата си победа траките възобновяват светилището в пещерата на върха на най-високия източен хълм на Тилè/Дебелец/ и го посвещават /или възобновяват култа/ на върховния си бог – герой, войн и победител, Тракийския конник. Той е автентично тракийско божество, което няма аналог в гръцкия пантеон и символизира най-естествено, точно и всеобхватно тяхната победа. Тракийското му име е „Σ(ο)υρα(ς)” , ст.инд. „ŝūra”, гр. „ήρως”, лат. „Hero, Syr”, в превод - „герой, войн, победител”, а едни от епитетите му са „Σουρεγεθης” – „геройски удар” и „Σουροτερης” – „герой в боя”. / Георгиев Вл.,Траките и техният език, БАН, София, 1977/
Като всяка значима историческа реалност, келтското нашествие в Северна Тракия през ІІІ в. пр.Хр. има двояко отражение върху местното население. От една страна то му отнема независимостта за около шестдесет години, а от друга страна слага край на македонското господство и претенции върху тези земи. Келтското присъствие в района през ІІІ век пр.Хр. има мобилизираща роля при изграждането на политическата и икономическа структура на Северна Тракия.`
При всеки древен град, както и при Тилè, има една легенда. Когато траките проникват в града, цар Кавар със златното си съкровище търси спасение в пещерата на върха Дебелец. Но всички изходи са завардени и той остава навеки под земята. Легендата гласи, че който освободи духа му, ще получи златното съкровище като награда. И тъй като във всяка легенда има истина, да се запитаме защо пещерата се нарича „Царската дупка”? Никъде в историческите извори и в народните предания и спомени няма дори намек друг цар да е посещавал тази пещера. Независимо дали цар Кавар остава в пещерата или не, думата „цар”, както и епитетът „царска” в названието на тази пещера, произлиза от общия индоевропейски корен „ŝūra”- „герой, войн, победител” през тракийската му форма „Σ(ο)υρα(ς)”, която е теоним, съответстващ на Тракийският конник и същевременно топоним на хълма, светилището и пещерата, както ще докажа по-нататък. Названието „Царската дупка” на пещерата на върха на хълма Дебелец е отзвук, достигнал до нас през вековете, от особеното култово значение в древността на светилището на Тракийския конник на същия хълм.
През следващите два века до Р.Хр. в земите южно от Дунав започват набезите на бастарните и сарматите, съответно в западната и в източната част. Тези нашествия, както и несигурното политическо, и икономическо положение в разпокъсана Тракия, не позволяват на древното селище, да се замогне и развие отново. Крепостните му стени се рушат. Местното население продължава живота си в околните селища. В случай на военна заплаха, хората заедно със стадата си търсят закрила в голямата пещера „Σ(ο)υρα(ς)” на върха на най-високия хълм/Дебелец/, чийто вход е укрепен допълнително. Не случайно друг епитет на Тракийския конник е „Ζυδεηνος” – „грижещ се”/надпис от с.Варвара, Пазарджишко/.
На върха Дебелец, където е древното тракийско светилище, от ранножелязната епоха до началото на VІ век сл.Хр. няма селище. Траките не изграждат селища в непосредствена близост до светилищата си. Келтите през периода на владичеството си в Тилè също не използват най-високия източен хълм/Дебелец/, освен за наблюдателен пост. Техните светилища, за разлика от тракийските са на равни места, защитени с ров и насип, с ритуални ями, колове и постройки в ограденото пространство. Поради това, по време на сондажните разкопки през 1985г. на Дебелец не са открити останки от селище в този период.
В края на І в.пр.Хр. римляните започват настойчиви завоевателни походи в Тракия. Римският историк Дион Касий Кокцеян /155-235г./ в „Римска история” описва походите на проконсула Марк Лициний Крас в Мизия и Тракия през 29-28г. пр.Хр. /БурмовАл., Петров П., ХИБ, Наука и изкуство, София, 1964/
По време на тези походи Крас победил бастарните и мизите, а на връщане се разправил с медите и сердите, които били враждебно настроени към него. Авторът изрично подчертава, че Крас пощадил одрисите, почитатели на Дионис, които го посрещнали без оръжие, и им подарил земята, в която чествали бога, като я отнел от бесите. Става дума за поречието на река Марица и Родопите. След това отново се отправил на североизток зад Хемус, за да участва в борбата между двама гетски владетели Дапиг и Ролес, на страната на втория. На връщане от североизточната част на Дунавската равнина минал през някой от източните проходи на Хемус и се разправил с част от тракийските племена, които му се противопоставяли. На това място авторът вмъква следния текст: „След това воювал срещу пещерата, която се нарича Кирис. ... Тук голям брой от местните жители донесли всичко свое ценно и прибрали целите си стада. Крас издирил и зазидал всичките извити и мъчнонамираеми входове и така чрез глад подчинил и тях.”
Изразът „воювал срещу пещера” е прецедент в цялата римска историография. Този израз предполага уникалност както на историческото събитие, така и на мястото, където е станало. Проконсулът на Македония Марк Лициний Крас, внук на едноименния триумвир, смазал въстанието на Спартак, воювал срещу пещера!
Тъй като това събитие става на територията на траките одриси, трябва да уточним, че тази територия са земите в поречието на реките Марица и Тунджа. Одрисите по поречието на река Марица, както стана ясно по-горе, се ползват с благоволението на Крас. Друга е съдбата на траките по средното и горното течение на река Тунджа, подчинени на друг тракийски парадинаст. Римската войска навлиза в земите им като завоевател. Траките от Тилè и околностите се укриват заедно със стадата си в голямата пещера на естествено укрепения хълм и укрепват допълнително входа. По поречието на река Тунджа не е известна друга подобна голяма, укрепена пещера, освен тази северно от гр.Николаево, която напълно отговаря на описанието. Единствено за тази пещера до днес са запазени спомени, че същата служи за укритие на много хора заедно със стадата им. Дион Касий Кокцеян, който пише на гръцки език, предава чрез гръцка транскрипция тракийския теоним „Σ(ο)υρα(ς)”- Тракийския конник, като „Кυρίς” /Кирис/- название на пещерата, и подчертава, че траките я наричат така. В „Кυρίς”/Кирис/ се пази тракийското „Σ(ο)υρα(ς)” с палатализация, „Σ(ο)υ” преминава в„Кυ” /Чи,Ши преминава в Ки, /, където гръцкото „υ” означава вече „и”. Последната гласна „α” преминава в „ē”/ йонийски диалект, Дион Касий е родом он Никея,Витиния/, а „ē” преминава в „ί” /в къснотракийски език/. /Георгиев Вл., Траките и техният език, БАН, София, 1977/
Описанието на Дион Касий Кокцеян доказва, че пещерата на върха Дебелец носи името на Тракийския конник и несъмнено там има негово светилище.
На територията на римската империя има много красиви и въздействащи пещери, но тази е направила силно впечатление на завоевателите, така че 200 години по-късно, когато Дион Касий пише своята „Римска история”, я споменава изрично като част от военната инфраструктура на местното население. Същата пещера е ползвана и след турското нашествие като сигурно място за подслон и закрила. Сега от тази пещера е достъпен само един от входовете на върха на хълма „Дебелец”, който има вид на малка галерия /Царската дупка/ и връзката му с останалата част е затрупана. Многобройните входове, изходи и галерии на тази пещера са затрупани вероятно през ХVІІІ век, за да не служат повече за убежище на местното население. Последните писмени сведения за нея се отнасят до началото на ХІХ век. По време на кърджалийското нашествие българите от върха на хълма Дебелец следят за движението на предводителя на кърджалиите Кара Фейзи и организират ликвидирането му. В „Царската дупка” на върха на Делбелец се укрива хайдушката чета на воеводата Генчо Къргов от с.Хаине/Гурково/. /М.Греков, Спомени, ОФ, София, 1971/
След присъединяването на района към римската провинция Тракия в средата на І век, около древния Тилè настъпва мир и спокойствие, но готските нашествия в средата на ІІІ век, хуните и аварите през ІV,V и VІ век оставят своите опустошителни следи. Затова император Юстиниян Велики /527 – 565г./ изгражда на върха на най-високия източен хълм/Дебелец/ крепостта, описана в т.3. Вероятно през византийската епоха крепостта е носила официално името „Кирис”, оставено от Дион Касий Кокцеян в „Римска история”. Но местните жители, които в огромното си болшинство са преки наследници на местните траки, запазват автентичното тракийско име на хълма и пещерата, въпреки че с утвърждаването на християнството светилището на Тракийския конник е изоставено. На 50 метра източно от крепостта е построена раннохристиянска църква с размери 6х4 метра. Местонахождението на църквата извън крепостните стени показва, че тя е построена върху тракийско капище. Името на Тракийския конник достига до нас и в по-късни гръцки писмени исторически извори. Късногръцкото „Тζ” предава доста добре тракийското „Σ”, а „ε” - тракийското „(ο)υ”./ Георгиев Вл., Траките и техният език, БАН, София, 1977/ Затова „Тζερα” е къснотракийската форма на древния теоним „Σ(ο)υρα(ς)”- Тракийския конник, с която местните наричат хълма, пещерата и по-късно изградената крепост.
Доказателство се намира в поемата на придворния византийски поет Мануил Фил /1270-1350г./ „За военните подвизи на известния чутовен протостратор”, в която авторът описва и прославя похода на византийския пълководец Михаил Глава Тарханиот срещу отрядите на българския цар Ивайло. Михаил Глава завладява всички значими крепости от морето към Верея, където трябва да се съедини с останалата византийска войска, и заедно с претендента за българския престол Иван Мицо незабавно да се отправи към столицатаТърново. Мануил Фил описва подробно кои съседни крепости и селища могат да свидетелстват за тези славни победи:
Червезица е свидетел за Твърдица,
Мъглиж пък е съсвидетел с Крън,
Верея пък за Колина от Венец,
непристъпни крепости на чужденците,
които благородния леко подчини.
/Златарски В.,История на българската държава през ср.векове, том ІІ, С., 1934/
В оригиналния текст Мануил Фил изписва вече българския топоним на тази крепост с къснотракийската му форма „Тζερα” и българско окончание -везица като „Τζερβεσίσθα”. Той изписва с гръцки букви названията на всички крепости и местности, които споменава, независимо дали произходът на топонимите е тракийски, гръцки или български. „Червезица” е българската транскрипция на тракийското название на крепостта северно от гр.Николаево. При тази етимология е известно значението на думата; словообразуването може да се проследи изцяло; фонетиката е напълно изяснена, защото има пет генетично-идентичти фонеми с тракийското „Τζερα”, което предава автентичния тракийски теоним. Само крепостта на върха Дебелец, като единствена значима българска крепост в района, може да бъде „свидетел за Твърдица”, защото се намира на 14 км. от крепостта Твърдица, чието име е българско и не се е променило от времето на Мануил Фил до днес. Етимологията на името „Τζερβεσίσθα”/Червезица/ от древния тракйски теоним „Σ(ο)υρα(ς)” е потвърдена и комбинаторно чрез описанието на Дион Касий Кокцеян и по-ранната гръцка транскрипция „Кυρίς” /Кирис/.
Затова твърдя, че крепостта известна днес под името „Хасара,Асара”, непосредствено на север от град Николаево, е средновековната българска крепост „Червезица”, наследник на древния тракийски град Тилè.
Тилè оставя следа в съвременната българска топонимия с названието „Тулово” на едноименното старозагорско село. Но древният град оставя и нещо много по-ценно. Автентичното име на Тракийският конник „Σ(ο)υρα(ς)” минава през къснотракийската му форма „Тζερα” директно в средновековната българска топонимия като название на мощна крепост, пазител на българския дух - „Τζερβεσίσθα”/Червезица/. Това е пряко доказателство за приемственост между българската и тракийската култура, между българския и тракийския народ. До наши дни е достигнал не само образът на върховният бог на древна Тракия - героят конник върху каменни стели и оброчни плочки, но и живото му име. Наследник на това име в българския език са личните имена Геро, Цуро, Шуро, Георги.
6. СТАРИТЕ КАРТИ
Най-старите карти, които дават информация за Северна Тракия, са тези на гръцкия астроном Клавдий Птоломей /71-150г./, който съставя 27 карти към своето съчинение „География”. В неговата девета карта на Европа се съдържа изображение на древна Тракия с наименованията на селищата и крепостите на латински език. Картите на Птоломей са допълнени от по-късни римски картографи с кратки описания на селищата и върху тях са нанесени най-важните пътища в Римската империя. Най-известна от тези карти е Певтингеровата карта.
Византийската империя наследява пряко Птоломеевата картографска традиция, но не прави нищо за нейното развитие и обогатяване. Едва през ХІV в картографирането на българските земи има ново развитие. Парижката военна карта от 1388-1396г., изработена за похода на крал Сигизмунд І Люксембургски /1387-1437г/ срещу турците, се отличава с информираност и релефност на изображението. С най-цялостно и подробно изображение на българските градове и пътища се отличава картата на венецианския монах Фра Мауро от 1459г.
По време на Ренесанса има три тенденции при картографирането на Балканския полуостров: възкресяване на античната/Птоломеева/ представа за него, разглеждането му като част от Византия и съвременната представа за него като част от Турската империя. Изразител на първата тенденция е фламандският картограф Абрахам Ортелиус, който през 1585г. публикува ”Изображение на древна Тракия”, а през 1590г. – „Черно море” с обозначение на топонимите, хидронимите и оронимите с античните им наименования. В картите на Джакомо Гасталди от 1584г., представител на втората тенденция, изображението е съпроводено с неточности. Картата на представителя на третата тенденция Герард Меркатор „Влахия, Сервия, България и Романия” от 1589г. е решителна крачка напред, защото в нея има по-точна географска информация.
През ХVІІ век се извършва качествен скок в картографирането на българските земи. Никола Сансон, Джакомо Кантели дьо Виньола и Joan & Guijelmus Blaeu издават поредица от карти от 1643 до 1689г., които обогатяват географската представа за района. През ХVІІІ век са изработени редица карти на нашите земи като част от Турската империя или напълно самостоятелно. Нюрнбергският картограф Йохан Хофман през 1704-1707г. издава карта на Турската империя, в която е представена и България. Йохан ван дер Бруген през 1737г. и Джовани Рици Дзанони през 1781г. издават карти, в които българските земи са не само географско, но и държавнополитическо картографско изображение. Ригоберт Бон /1727-1795г./, един от най-значимите картографи на ХVІІІ век и картограф на френския кралски двор, създава ранна карта на „Панония, Дакия, Илирикум и Мизия”, в която е отразена и Тракия.
В края на ХІХ век в Западна Европа редица големи издателства като JUSTUS PERTHES от гр.Гота, Германия и DIETRIH REIMER от гр.Берлин, Германия публикуват атласи с подробни и висококачествени карти на античния свят. За основа им служат съвременни карти с модерна координатна система, върху които са нанесени топоними, хидроними и ороними, отразяващи римските картографски традиции и познания, което позволява точна идентификация на топографските обекти.
От прегледаните 65 карти с изображение на Северна Тракия в единадесет открих топонима „Тилè” в източната част на подбалканското поле, изписан с латински или гръцки букви, без точно посочване на мястото му, а в седем карти открих означени селища в района, ограничен от днешните градове Николаево, Гурково и Твърдица. Използвах технически метод, базиран на линейни и ъглови измервания, който дават възможност да бъде определено точното местоположение на обект от старата карта върху актуалната карта на района. Този метод дава точното място на съответния обект с неопределеност от 1.5 до 3.5 км. според датировката, мащаба и формата на старите карти. Чрез този метод открих, че в деветата карта на Европа от Клавдий Птоломей /71-150г./, преиздадена през 1478г. в Западна Европа има означено селище, изписано като „Cialla” на латински език, което, пренесено върху актуалната карта, съвпада с останките на север от гр.Николаево в рамките на посочената неопределеност. То се намира в префектура /област/„SELLETICA” /Келтика/ в подбалканското поле, в провинция „TRACIA” /Тракия/. Има и по-късна, оригинална версия на същата карта, преработена от Клавдий Птоломей в по-малък мащаб, с по-ясно изображение и с гръцко влияние при изписването на някои топоними, преиздадена през 1482г. в Западна Европа. В нея на същото място има означено селище „tialla”, в област „Selle„/Келтика/ в провинция „ТRATIA”/Тракия/. Под влиянието на гръцкия език, във втората карта първата съгласна „С” при изписването на топонима и четвъртата съгласна „С” при изписването на провинцията са заменени с „t”, съответно с „Т”. В края на І и началото на ІІ век сл.Хр., когато твори Клавдий Птоломей, споменът за келтите в Северна Тракия е още жив. По ирония на съдбата гъркът Птоломей отбелязва на точното му място древния град с латински букви и транскрипция, а роденият само пет години след смъртта му римски историк Дион Касий Кокцеян /от гръцки произход/ изписва пещерата на съседния хълм Дебелец с гръцки букви и транскрипция.
В картата на Герард Меркатор „Влахия, Сервия, България и Романия” от 1589г. е означено селище, изписано на латински като „Cyla”, което пренесено върху актуалната карта съвпада с останките на север от гр.Николаево в рамките на посочената неопределеност. В картата на Joan & Guijelmus Blaeu от 1643-1650г. е означено селище „Cila”, което върху актуалната карта също съвпада с древното селище северно от гр.Николаево. През Средновековието името и мястото на селището се променят и по-късните карти го отразяват по-точно.
В картата „Царство България” на Йохан ван дер Бурген от 1737г. има означено селище „Calopinzi” в района, а в картата „Провинциите България и Румелия” на Джовани Рици Дзанони от 1781г. също има означено селище „Kalopinzi” в този район. Точното местоположение на селището и според двете горепосочени карти е на един километър южно от днешния град Гурково в местността Топлицата. Тази местност е разположена непосредствено на север от Дебелец между реките Хаинбоазка и Лазова, и представлява триъгълник с връх мястото, където река Лазова се влива в Хаинбоазката река. На това място сняг и лед не се задържат през зимата. През 1930г. при прокарване на път тук са открити керамични съдове./Манджуров Й.,Стара разрушена крепост при Хаинбоазкия проход. БИБ, т.І, год.V, С.,1932/ Най-старото известно име на това селище, за пръв път упоменато в турски регистър през 1450г., е „Колупчии” от турската дума „колькчиян” – пост, стража, караулно село. /www.city.gurkovo.net/ То е възникнало на входа на Хаинбоазкия /Лазовския/ проход, по поречието на едноименните реки като селище, натоварено с охраната на прохода. Присъствието му в двете горецитирани карти, въпреки малките му размери и население, показва колко важен е този старопланински проход. Той запазва своето стратегическо значение от древността до наши дни. В миналото входът на този проход от юг е по дефилето на Лазовската река. От това произлиза името на реката – т.е. пътникът „полазва”, навлиза в прохода по реката. По-късно Константин Велики изгражда крепостта на върха Дебелец /средновековната Червезица/, за да охранява южния вход на прохода и същевременно възстановява и укрепява допълнително Никополис ад Иструм, на северния вход на същия проход. По време на руско-турските войни през ХІХ век, този проход е използван непрестанно за преминаване на войски през Балкана. Още от древността, преди и по време на келтското владичество, в подбалканското поле няма по-удобен проход и стратегически по-важен район от този.
Единствено в карта на римските провинции по долното течение на река Дунав, издадена в края на ХІХ век в Германия, открих топонима „Tyle ?” с напълно точно означеното му място – Приложение №3. То съвпада изцяло с останките върху двата по-ниски хълма непосредствено на север от гр.Николаево. Въпреки че мястото е точно означено, след названието на топонима е поставен въпросителен знак. Както споменах, издадените в Германия карти на античния свят в края на ХІХ век възстановяват римската картографска традиция върху актуална и модерна основа. По времето на римското нашествие древният Тилè е в развалини. Името не е забравено, но мястото му се идентифицира трудно. Затова германските картографи от края на ХІХ век по примера на римските картографи, когато отбелязват Тилè върху картите, го правят точно в този район и винаги с въпросителна след него.
7. ГЕРБЪТ
След като прегледах целия достъпен исторически и картографски материал по темата, бях убеден, че не ще открия повече доказателства за мястото на древния Тилè. С голямо учудване в края на работата си разбрах, че най-въздействащото и убедително доказателство се крие в нашето съвремие. Това е гербът на днешния град Николаево – Приложение №4. Той изобразява крепост, обвита от две реки.
Ако попитате някой грък как определя град с такъв герб, той ще отговори „τυλιχτός”- увит,обвит/от вода/. Ако попитате някой трак, той би отговорил – „Τυλίς”/Тилис/. Това е дълбокосъщностна и фундаментална характеристика на селището /днешния град Николаево/ още от създаването му. Тя влияе съществено и определя самосъзнанието на местното население до днес. Древното название на селището възкръсва 2500 години след създаването му в днешния герб на град Николаево. Името му се съдържа в този герб така, както културата на древните траки и келти е закодирана в гените на техните наследници.
8. ИЗВОД
На основание на изложеното твърдя, че останките от древния Тилè се намират на два ниски хълма непосредствено на север от гр.Николаево, а средновековната крепост Червезица се намира на изток от тях на третия висок хълм Дебелец /под названието Хасара,Асара/. В района на крепостта е един от входовете на тайнствената пещера „Царската дупка”. С инвестиция в разумен размер този екзотичен обект ще се превърне в печеливша туристическа дестинация.

ПРИЛОЖЕНИЯ:

Приложение №1 - сателитна снимка
Приложение №2 - фотоснимка на местността
Приложение №3 - карта
Приложение №4 - герб на гр.Николаево

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Аврамов В., Плиска-Преслав /сборник/, т.1, С., 1929
2. Бурмов Ал., Петров П., ХИБ, Наука и изкуство, С., 1964
3. Буюклиев Хр. и кол., История на Стара Загора, Наука и изкуство,С., 1966
4. Георгиев Вл.,Траките и техния език, БАН, С., 1977
5. Греков М., Спомени, ОФ, С., 1971
6. Златарски В., История на българската държава през ср.векове, т. ІІ, С. 1934
7. Иречек К., История на Българите, Пр. Чехия, 1875
8. Кацаров,Дечев, „Извори из старата история и география на Тракия и
Македония, БАН, 1949
9. Койчев Н., Два изчезнали града в Новозагорско,АПП, кн.4, С. 1938
10. Койчев Н., Лошо преим.селища в Новозагорска околия, АПП, кн.3. 1938
11. Лисицов С., „Отчет за археологически проучвания на
западния и източния отбранителен сектор в крепостта „Хасяря” край град Николаево, Старозагорски окръг през 1985г. , С., 04.03.1986
12. Манджуров Й.,Хълм Хасара, //Искра, бр.317, 1937
13. Манджуров Й. Стара крепост при Хаинб. проход, БИБ, т.І, год.V, С., 1932
14. Миков, БИБ, г.V, т. ІІ, С., 1932
15. Миков В.,Траките, сб.І, С., 1938
16. Detschew D., Die thrakischen Sprachreste, Wien, 1957


ПРИЛОЖЕНИЕ №1
ПРИЛОЖЕНИЕ №2

ПРИЛОЖЕНИЕ №3


ПРИЛОЖЕНИЕ №4


























ВНМВНВ
НННННННННТАГ

ХХХХХХ


ЧЧММ
ЧММВВ

ТТ


ЧММВ

П



Пп
ЧММВ прр ППРРР