ТАЙНАТА НА МАДАРСКИЯ КОННИК
Автор: инж.Димитър Денев Димитров, 2009г.

1.ПЪРВИТЕ КОННИЦИ
Първото известно в историята крупно нашествие на племена от индоевропейския ирански клон от Северното Причерноморие към Балканския полуостров извършват кимерийците през VІІІ в. пр.Хр. „Това са, по всяка вероятност, племена, родствени на иранските, а възможно и на тракийските племена, живеещи и впоследствие по бреговете на Черно море.”2 Основно сведение за кимерийците дава Херодот, който посещава Северното Причерноморие в средата на V в.пр.Хр. Той съобщава за топонимите: Боспор Кимерийски, Кимерийското укрепление, селището Кимерик, Кимерийския провлак, останали в този район от кимерийския период в историята му. Произходът на етнонима „кимерийци” е от индоевропейското *morisyo – „море” и предлога *ki – „край”/за място/. Впоследствие гръцките автори наричат кимерийци всички жители на северното Причерноморие.
Кимерийците, принудени да се изселят под напора на скитите, се движат в две направления. Първото е на юг по Кавказкото крайбрежие на Черно море, към източна Мала Азия. Кимерийската войска се състои само от конница с голяма подвижност и владее непозната до тогава масова коннострелкова тактика. В началото на VІІ в.пр.Хр. кимерийците завладяват Фригия в централна Мала Азия и от там извършват набези в съюз с някои от съседните племена към столицата на Лидия – Сарди и към гръцките полиси по Егейското крайбрежие. „Кимерийците, както изглежда, се съединили с трерите – скотовъдни тракийски племена, проникнали от Балканите в Мала Азия през Босфора и Дарданелите.”2
Второто направление, по което се движат кимерийците, е по северното крайбрежие на Черно море към Балканския полуостров. През VІІІ в.пр.Хр. едно кимерийско племе прониква на юг от река Дунав и Хемус, преминава в Тракия и се заселва в района Странджа-Сакар. То притежава бързоподвижна, отлично въоръжена конница, строга военно-племенна йерархия и превъзхожда в политическо и военно отношение околните тракийски племена. Образите на кимерийските конници с бягащо куче до тях, с характерните им къси лъкове и качулати шлемове, достигат до нас, изобразени на етруски вази от VІ в.пр. Хр., които са копия от по-стара гръцка вазова живопис.
Местообитанията на кимерийците могат да се определят по погребалните им традиции. Те, като сродните им племена в Крим и по Северното Причерноморие, погребват мъртвите си в свито положение, като боядисват телата с червена боя, а знатните полагат в долмени, направени от каменни плочи, и насипани с камъни и пръст. При разкопки при селата Ендже, Кюлевча и Мадара/Шуменско/ и Калугерица/кв. на Каспичан/ са открити погребения в свито положение, боядисани с червена боя, с малки глинени съдове и сребърни накити до тях, въз основа на които тези погребения са датирани към VІІІ – VІІ пр.Хр. като кимерийски. В Сакар, Странджа и по-малко в Средна гора се срещат долмени, за които е установено, че са същите като в Крим и в източна Персия и са датирани към VІІІ – VІІ пр.Хр. като кимерийски.10 Въз основа на тези находки, като територия заета от кимерийците през VІІІ в.пр.Хр., може да се определи районът с естествени граници – Странджа и Сакар от юг и Средна гора от север и районът около Шуменското плато. Този район в Тракия съвпада с областта Загора, присъединена към Първата българска държава веднага след създаването й. Вероятна е етимологията на името Загора от авестийското sairinam /персийското sarman/ - област, страна. В Хамбарлийския надпис, изсечен при управлението на кан Крум /802-814г./, същата област е назована „саракт”.
През месец март 2009 г., край с.Голям Дервент, Елховско при проучване на голям долмен върху входната плоча на гробната камера е открит фриз с изображение на двойна брадва – лабрис, вписана в кръг, датирана от VІІІ в.пр.Хр. Това е най-ранното изображение на двойна брадва в Тракия. Двойната брадва е символ на царската власт в източноиранската и в повечето древни култури. Това доказва, че кимерийците при отсядането си в този район в VІІІ в.пр.Хр. имат държавно обединение от монархичен тип. Това е първата държава, създадена в Тракия в VІІІ в.пр.Хр. Околните тракийски племена по това време са в стадий на разпадане на родовата община. Техните племенни обединения не могат да бъдат наречени държави, а техните племенни вождове не са царе.
2.ВОДНИТЕ КОННИЦИ
Богатствата на Тракия привличат гръцките колонисти и македонските царе неудържимо. Обект на техните апетити стават земите заети от кимерийците в Югоизточна Тракия. Като реакция на външния натиск, кимерйският цар Терес/480-450 г.пр.Хр./ подчинява под властта си околните тракийски племена, а синът му Ситалк/450-424 г.пр.Хр./ укрепва новите граници на запад по горна Струма и в Софийското поле и на север до Дунав, където прииждат нови племена от ирански произход – скитите. Според Тукидит владенията на Ситалк започват от Абдера на устието на Места и стигат до делтата на Дунав и той е наречен „цар на траките”. Този израз се споменава за пръв път при Ситалк. Новото в него не е титлата цар, защото и преди него кимерийските владетелите я имат, а уточнението „ на траките”. През V в.пр.Хр. кимерийците обединяват в една държава повечето околни тракийски племена.
Няколковековното съжителство на кимерийците и траките, до V в.пр.Хр. и след това, води до взаимно влияние между езика, бита и културата на сродните народи. В по-изолираните и планински райони местните тракийски племена запазват независимостта си, а местните вождове властта си. Слабата консолидация на царството в V в.пр.Хр. се дължи на запазване на родово-племенните отношения, наследени от кимерийската аристокрация, която заема главните длъжности в управлението. Царят има и „парадинасти”, както ги нарича Тукидит, които ръководят отделни части от държавата и се ползват с големи превилегии, включително да секат монети с името си. „Столица, главен град на новата държава, е Одриса /Стефан Византийски/ - град, който се идентифицира с Ускудама, по-късно Адрианополис, днес Одрин, разположен на река Марица при вливането на Тунджа и Арда. Името е идентично с названието на реката Одрисус /Хекатей Милетски,Страбон/. ... Племенното название „одриси” е етникон от индоевропейската основа *udr-ωnt-yə - „воден” и окончание *tyoy – „си”.4
В началото на V в.пр.Хр. народът на обширната държава в югоизточна Тракия е документиран от гръцките историографи като - одриси - „водни”, столицата му - Одриса – „Воден”, а самата държава – Одриско царство. Столицата се намира там, където се вливат трите най-големи реки на Тракия, а първите контакти на гръцките колонисти по Егейското крайбрежие с този народ става по устието на Марица, затова името „водни” им приляга. От друга страна, одрисите прокарват влиянието и властта си всред отдалечените от Черноморското и Егейско крайбрежие тракийски племена по теченията на реките Тунджа и Марица. Само там в равнините и долините конницата им е ефективна и на практика непобедима в Тракия. Затова и останалите траки възприемат одрисите като „водни” конници, които идват по течението на реките.
Няма нито едно тракийско племе, чийто етноним да се е формирал от повече или по-малко известен топоним. По скоро тракийските етноними формират топоними – Сердика от серди, Бесапара от беси. Племенните названия на околните тракийски племена се формират много по-рано, при различни езикови и политически условия.
През V и ІV в.пр.Хр. елинистичният свят разполага с мощно оръжие, което му позволява да владее и да се намесва във вътрешните работи на съседните племена и дори да подменя местната аристокрация. Това не са гръцките хоплити и македонската фаланга, а гръцката писменост и книжнина, които ги следват. Доказателство са многобройните и достатъчно трайни елинистични държави по източното средиземноморско и черноморско крайбрежие и в Мала Азия.
Затова освен противопоставянето с военна сила на гръцките и македонски апетити, Одриските царе през V и ІV в.пр.Хр. всячески се стремят да ограничат гръцкото и македонско културно влияние в Тракия. Въпреки големия брой проучени селища и нагробни могили от този период са известни само три кратки надписа на тракийски език с гръцки букви – върху пръстен от с.Езерово, Първомайско и върху пръстен и сребърни съдове от с.Дуванли, Пловдивско. В Тракия процъфтяват художествените занаяти и живописта. Наивно е да се приеме, че творци, достигнали до шедьоври в изкуството, нямат потребност или не могат да пишат.
Официалната държавна политика на Одриската династия допуска използването на гръцки букви само във външните отношения и върху сечените от одриските царе монети. Одриската държава не е елинистична държава. Голямата част от художествените произведения, намерени при археологически разкопки в Тракия от този период, са оригинални, характерни за местните култове, ритуали и традиция. Вносни луксозни стоки и керамика се откриват само в некрополи, където са погребани аристократи. „Тълкуването на тракийските имена и епитети на божества дава възможност да се установи, че траките са имали своя собствена оригинална религия, която първоначално е била съвсем независима от гръцката.”4 През VІІІ в.пр.Хр. част от автентичните тракийски култове преминават в Елада. Тракия осъществява износ на култура, паралелно и точно като износ на пшеница, вино и мед. С развитието на външната търговия и особено по време и след македонското нашествие в средата на ІV в.пр.Хр., в Тракия си пробиват път някои елинистични култове и художествени влияния, най вече от гръцките колонии в Халкидика и по долината на река Струма.
Доказателство за описаното до тук е тракийското изкуство и по-точно настъпилата в началото на V в.пр.Хр. пълна промяна на предметния, декоративния и иконографския репертоари на това изкуство. Гръцкото и македонското културни влияния в Тракия не дават приемливо обяснение за тази промяна. Елинистичното влияние води до поява на монументална скулптура и живопис, каквито по-рано в Тракия не е имало. Гръцки скулптори и художници работят по поръчка на тракийската аристокрация и създават шедьоври – например бронзовия глиган от гробницата в Мезек.
Но гръцкото влияние не може да обясни защо през V в.пр.Хр., когато започва възходът и териториалното разширение на Одриската държава, траките изоставят старото си „геометрично” изкуство, характерно с декоративни елементи, съставени от геометрични фигури, и се появяват идеи, форми и мотиви, сходни с тези от пред- ахеменидския период на персийското изкуство. Геометризацията като стилов похват се съчетава и заменя от друг стилов похват – схематизацията. Например брадвите с украсена пета, конските амуниции и фигурите на животни са изработени в геометричен стил, но изразяват източноирански идеи, характерни за Анатолия и Северното Причерноморие. Бронзовите, сребърните и златните фиали и канички, намерени при археологически проучвания и разкопки в Мизия и Тракия, и по форма и по декорация следват източноиранската и персийската традиция.
Действително персийското изкуство има своето отражение в Тракия и това са куполните гробници в архитектурата, съсредоточени най-вече в Подбалканското поле и художествените постижения в торевтиката - нагръдници, украшения на коне и щитове, подобни на персийските. Походът на персийския цар Дарий І в Тракия и Скития не може да обясни това влияние. Армиите по време на поход във враждебна среда не правят и не остават изкуство.
Тракийското изкуство от началото на V в.пр.Хр. има ясно изразено сходство със скитското изкуство от този период. Те се развиват паралелно предимно като декоративни приложни изкуства, най-вече като украса на отделни предмети и съдове. Те възприемат идеята за украса на конската амуниция с животински изображения и я доразвиват съществено през ІV в.пр.Хр. В основата им стои стилистиката и идеологията, заложена в изкуството на Северен Кавказ от тъй наречения „кимерийски” период. Подобни артефакти, намерени и в други райони на Югоизточна Европа, официално носят названието „кимерийски”. Одрисите кимерийци не могат да създават друго изкуство в Тракия, освен „кимерийско”.
Културата на Тракия се формира във взаимодействие с влияния от много страни, като култура на синтез, но в основата и стоят две автентични традиции – тракийската и кимерийската.
След началото на Римската експанзия на Балканите, одриската царска династия приема Рим като естествен съюзник срещу изконните си врагове, за разлика от независимите тракийски племена, които се намират под елинистично и македонско влияние. Одриското царство се ползва със статут на независимо и полунезависимо царство в края на І в.пр.Хр и до 45г.сл.Хр., когато околните елинистични държави са унищожени от римските легиони .
От гледна точка на горните факти и изводи, употребата по-нататък в текста на понятия като тракийски език, тракийска култура, тракийска ономастика, Тракийски конник, трябва да се разглеждат като условни. Трябва да се има предвид синтезът в някои случаи и диференцирането - в други, на наследството от културите на различните племена, населявали Тракия.
3.ЦАРЕТЕ, МОНЕТИТЕ И МИТОВЕТЕ
Личното име на първия известен одриски цар Терес произли-
за от индоевропейското *dēr-i /борба/ и е съкратено име от различни двуосновни имена със същия корен – Теренис /момче борец/, Теретидос /блестящ в борбата/, Шуротерес /герой, победител в борбата/. Следващите царе, синовете на Терес, също носят двуосновни имена с индоевропейски корен – Спараток/прочут с копието си/ и Ситалк /суров удар/.4
При следващия цар Севт І /424-407 г.пр.Хр./ настъпва промяна във външната политика на държавата с цел овладяване на Тракийския Херсонес /Галиполския полуостров/. Първоначално името Севт е било титла /жрец/, която рано се е обособила като лично име. То се среща повече от 150 пъти в Тракия, после в Мала Азия /Витиния,Троада, Йония/. От Дакия има един случай от гр.Клуж /военна диплома/. Има по един пример от Олбия и Танаис /Северно Черноморие/. „ Понеже се среща често като име на царе, следната етимология на Р.Рьозлер /Roesler 1873/ е напълно уместна: Севт /Seutys/ от и.е. корен *gth eu-tē(r) или *gth eu-ta(s) съответства точно на авестийското zaotar – „жрец”.4
Връх в политическия си живот Одриското царство постига при КотисІ /383-359г.пр.Хр./. Той влиза в историята като съюзник и почетен гражданин на Атина, но през 362 г.пр.Хр. войските му завладяват Тракийския Херсонес и по внушение на атиняните Котис бива убит през 259 г.пр.Хр., малко след като се среща и преговаря с Филип ІІ Македонски. След смъртта на Котис І, за Одриското царство започват векове на разделение, раздори и упадък.
Опитите произходът на името Котис да се търси в името на богинята Котито са неуместни. В античната литература Котито е представена като дорийска богиня - коринтянка, дъщеря на Тимандър. В култа на Котито има редица оргиастични елементи – скок от скала в морето, подражаване рев на бик, носене на женски дрехи и имитиране на женско поведение от мъже, имитиране на хомоеротични сцени. Котито е типично андрогинно /двуполово/ божество, вероятно пренесено в Тракия от Мала Азия и има явна връзка с прединдоевропейските култове към Великата богиня майка.
Произходът на името Котис трябва да се търси в индоиранския корен kut(h)ës – „славен”. „У гръцки автори тракийското „u”, често /особено в по-стари извори/ се предава с буква „о”. В късния тракийски „ë” преминава в „i”/както и в късногръцки/”.3 Така kut(h)ës през гръцка транскрипция става Коtis. Сходно име Корсис е документирано като име на персийски аристократи. В един от каменните надписи на кан Омуртаг е споменат копанът Окорсис.
Античните автори отбелязват, че Севт І и Котис І заемат престола с преврат и установяват настъпателна политика към съседните гръцки полиси и към македонските владения. Те са представители на радикалната кимерийска /одриска/ аристокрация, непримирима към елинизацията на Тракия.
Под тяхното ръководство в V и ІV в.пр.Хр. Одриското царство се превръща в първата многонационална държава в Европа. На територията му живеят съвместно кимерийци, траки, мизи, гети и гърци. Тази огромна за времето си държава в Европа наподобява Персийското царство в Азия. Одриските царе установяват монополно производство на най-скъпите суровини и материали, строга данъчна политика и редица военно-строителни повинности на подчиненото население. Тогава Одриската царска династия, за да се легитимира сред разноплеменните си поданици и съседите си, започва да сече монети. Те се отличават от всички известни до този исторически момент монети на гръцки, малоазийски, егейски и черноморски полиси и тракийски племенни монети. За пръв път в световната история на монетосеченето върху тях е изобразен ликът на владетеля, заедно със символите на царската власт – двойна брадва и коничен съд с две дръжки.
Монетите на одриските владетели са разнообразни по номинал, материал, размери и релеф. Те са намерени в различни количества и в различни райони, на не голяма дълбочина, което показва, че са служили за нуждите на вътрешната търговия. Митът, че в Тракия преди Р.Хр. съществува натурално стопанство от селски тип не отговаря на данните от археологическите проучвания. Работата ми по откриването на древнотракийските градове крепости Берое и Тиле показа, че в този период в Тракия има големи укрепени селища от градски тип, развито производство, търговия и стоково-парични отношения. Традициите за изобразяване на образа на владетеля върху монети, установени от одриската царска династия, намират продължение при по-късните многонационални империи – тази на Александър Македонски и Римската.
Вклиняването на придошлите от север кимерийци между тракийските племена не е прецедент. Още в дълбока древност по долното течение на Струма отсядат едоните. Те са с дако-мизийски или гетски произход. Те контролират златните и сребърните рудници в планината Пангей. На сечените от техен владетел монети има надпис: „Гетас, цар на едоните”. Митичният им цар Ликург преследва най-мощния и въздействащ култ в Тракия, този на Дионис, както и самия бог, принуждава го да се хвърли в морето и затова бива наказан от Зевс. В тази легенда се крие историческата истина за съпротивата срещу култа на Дионис. Безпрепятственото му тържество в Тракия, повсеместното практикуване на неговата оргиастика и на по-късно изведения от тях Орфизъм е само един мит.
Още с появата на кимерийците в източната част на Балканския полуостров започва противопоставянето между донесената от тях източноиранска култова система със старотракийската и елинизираната по-късно къснотракийска култова система. Драматичната им борба продължава с променлив успех през цялото първо хилядолетие пр.Хр. и след това до пълното приемане на християнството на Балканите. Митичната съпротива на едоните, които по-късно са една от основните племенни съставки на македонската държава и дават основа на името й, е отзвук от този процес. По долното течение на Струма той е обречен на неуспех, но в Тракия източноиранският култ, олицетворен от конно божество, по-късно изведено от иконографията и условно наречено Тракийски конник, постепенно, бавно и мъчително през вековете до Р.Хр. измества старите тракийски божества и самия Дионис. Войните между одриската династия, от една страна, гръцките полиси и македонските царе, от друга, за територии и сфери на влияние, са сблъсък на две идеологии – по същество монотеистичния източноирански култ, срещу рано- и къснотракийските култове, включително култа към Великите Самотракийски богове, Хиперборейската триада, Дионис и Орфизма.
Във вековете пр.Р.Хр. сякаш източноиранското конно божество губи битката. Многобройни артефакти доказват широкото разпространение на старотракийските и елинистични култове в Тракия, Мизия и по Черноморското крайбрежие. Особено тежък удар върху конника нанася македонската експанзия в Тракия през ІV в.пр.Хр. По това време и дори след ликвидирането на властта на македонския наместник в Тракия – Лизимах, култът към Дионис и Самотракийските богове се практикува във владетелските дворове на тракийските парадинасти. В столицата на Севт ІІІ – Севтополис, са открити останки от храмовете им. Земите на Севт ІІІ в Подбалканското поле не влизат в коренните владения на одрисите кимерийци. Границата между тях минава по билото на Средна гора и стига до завоя на Тунджа.
Дори и в коренните територии на одрисите кимерийци в югоизточна Тракия няма изображения на конно божество от това време. Причината не е в македонското и гръцко влияние. Източноиранските теологични възгледи, които те изповядват, не допускат автентично изображение на върховния бог на доброто и мъдростта – Шура /Ашурамазда, Ахурамазда при персите/ - „Спасител Мъдрец”. Много по-късно, във вековете около и след Р.Хр., в религиозното изкуство се появяват негови изображения – конник при източноиранските народи, тъй наречения „Тракийски конник” на Балканите, и изображения в крилат кръг при персите.
В релефите на Тракийския конник, освен звяра в краката на коня, зад него има изобразено куче или човек. В някои от релефите човекът зад коня се държи за опашката му. Това е откровено художествено отражение на вярата, че само божията мъдрост може да изведе човек до успех. Казано директно, това е мраморен образ на молитвата – „Бог напред, ние след него!”, която се употребява от българите до днес. В други релефи конникът върви към олтар, обслужван от забулена жена и пазен от змия, виеща се по дърво и води човека към благочестие в лоното на Великата богиня майка.
4.ЕЗИКЪТ
„Тракийската топонимия се характеризира с речни имена като HEBROS, NESTOS, STRYMON, TONZUS и пр.планински названия като HAIMOS, RHODOPĒ ... . Това е тракийският топонимичен пласт и никой досега не е могъл да докаже, че преди тоя пласт в Тракия има някакъв друг, по-стар от прединдоевропейски или изобщо предтракийски произход.4
Васил Миков в една от последните си статии12 изтъква движение, започнало оше през ХІV –ХІІ в.пр.Хр. откъм Северното Причерноморие към нашите земи на скотовъдни племена, следи от които са разкрити в могилни некрополи с погребения, с оцветени с червена охра скелети в Шуменско, Белослатинско, Старозагорско.
По този повод Вл.Георгиев пише: „Археологическите материали, които привежда Миков, се отнасят вероятно за нахлувания на ирански /скитски/ племена в Добруджа и изобщо в североизточната част на Балканския полуостров. Придвижването на ирански племена на запад е добре познато от древната история на Дакия”4
Иранистът А.Абаев1 и Вл.Георгиев4 аргументирано отхвърлят теорията на Д.Дечев7 , според която тракийският е смесица от ирански и предгръцки индоевропейски език и доказват, че тракийският е самостоятелен индоевропейски език, който има особености в сравнение с другите индоевропейски езици. Сравнително – историческата фонетика на тракийския език има редица близости с фонетиката на пеласгийския /предгръцкия индоевропейски език/, което е дало основание през ХІХ век тракийският да се смята за диалект на източноиранския език.
Вл.Георгиев4 извежда от тракийската ономастика около 200 тракийски думи. В произведенията на древните автори са споменати с уточнено значение около 40 думи, наречени глоси, които се приемат за тракийски. Всичките 240 известни тракийски думи имат индоевропейски корен и съответствия в авестийския език - най-стария писмен източноирански език, на който е написана свещената книга на източноиранската религия – Авеста.
52 думи от известните тракийски думи имат пряко съответствие в българския език – думи с еднаква или близка фонетика. Например: azn-аз, bela-бял, bebru-бобър, bena-свързващ,бент, dama-обиталище, dein-деен, derz-дързък, dun-височина,дюна, kara-гора, ma-майка, salt-златен, semele-земя, stara – стар, tarp-трап, kater-катерица, zama-сам, zer-звяр, zymy-змей. Някои от известните тракийски думи имат пряко съответствие в персийския език, например: diz(a)-крепост, spinth(a)-свят, божествен, sanapi-пияница.
В два от трите намерени в Тракия надписи на тракийски език има ясни доказателства за връзката на тракийския с източноиранските езици. Върху златния пръстен от с.Дуванли, Пловдивско, в края на надписа е изписана в тракийски звателен падеж думата mezinai - „конник” – „Могъщи, помагай ... , закриляй, коннико!”. За този надпис Вл.Георгиев пише: „Следователно в тракийски звателен падеж при „а” основи е завършвал на „ai”, също като в ирански и староиндийски.”4 В надписа „Земьо, пази ме!” върху четирите сребърни съда от същата находка, втората дума dale-„пази” има пряко съответствие в кимерийския език - dala-„държа,пазя”.4
Вл.Георгиев, използвайки комбинаторно-етимологичен метод, основан на математическата статистика и логика, разчита тракийските надписи, анализира езика и установява, че изчезването /синкопирането/ на неударените кратки гласни, използването на полугласни звуци и умалителни наставки, съвпада с подобни явления в днешните източни български говори, което се дължи на тракийския субстрат в българския език.4
На тракийски и дако-мизийски субстрат в българския език се дължи и разграничението на двете области в съвременния български език – якавата и екавата. Границата между тях понастоящем минава по река Вит, а в древността по реките Цибър и Искър. Това явление е характерно за дако-мизийския език, видно от промяната на често срещаните окончания на градовете и селищата – deva на запад и dava на изток, откъдето преминава в българския език.4
Известни са 46 топонима с deva или dava – „град”. Като изключим Pulpudeva, чието име е пренесено от Македония, всички останали са извън Тракия, в Мизия,Дакия и Мала Скития/Добруджа/.
Топонимите с para /река/ са 42. Те се срещат само в Тракия и липсват напълно на север от Дунав.
Топонимите с bria /град/ са 14, а с diza /крепост/ са 11. Те се срещат само в Тракия. Bria е от старотракийски произход, а diza е от кимерийски произход /сравн. персийски diz(a)-крепост/ и се среща само в коренните територии и в областите на влияние на кимерийците одриси.
Около 36% от известните тракийски думи, главно съществителни от мъжки род, завършват на „а”. Известно е, че звукът „а” в окончанията на думите от мъжки род в източноиранските езици, преминава в „ъ” в по-късните им наследници – например в българския език, което съществено отличава последния от съседните славянски, гръцки и романски езици.
Един от известните от ономастиката теоними в тракийския език е Sho(u)ra(s) /Chyra/ - „Шура, Чера, Цира” - в различни диалекти, с авестийско съответствие Sura, означаващ - „герой, войн, победител”. Това е автентичното название на Тракийския конник.4
След ІV в.пр.Хр. и особено след македонското нашествие в Тракия, гръцкият език оказва въздействие върху тракийския и постепенно се формира т.нар къснотракийски език. В къснотракийския език като основна за името на Тракийския конник се налага формата Чèра, засвидетелствана в няколко топонима в произведенията на гръцки автори.
Заслужава да се проследят аналогиите в произхода и развитието на името на Тракийския конник в гръцкия, в българския и в други езици.
В резултат от засиленото елинистично влияние в Тракия, масово приложение като название на Тракийския конник намира гръцкият му превод - думата херос, означаваща също „герой,войн, победител”. Но от особено значение е да се анализира буквалната транскрипция в гръцкия език на автентичното име на Тракийския конник. В късногръцки език тракийските фонеми „Ши,Че, Ци” преминават в „Ки”-палатализация и „ā” преминава в „ē”, което в късните атически и йонийски гръцки диалекти преминава в „и”. Чрез тази транскрипция автентичното име на върховния бог на Тракия - Чèра се появява в говоримия и писмен гръцки език като Кирис. В съвременния гръцки език „Кирис,кириас” означава „Господ,господин”. Преди масовото приемане на християнството гърците почитат много богове и ги наричат Теос – „бог”, но нито един от тях не наричат „Господ”. А Тракийският конник, като символ на първата монотеистична религия на Балканския полуостров, е наречен „Господ”. Нещо повече! Неговото име дава корена, а неговата божествена същност дава за пръв път смисъла на тази дума на Балканите. Това става много преди раждането на Христос, по времето на съвместното съществуване и културния обмен между одриси и гърци в Тракия. За пръв път името Кирис е документирано от римския историк от гръцки произход Дион Касий Кокцеян/155-235 г./, родом от Витиния,Йония, който пише на гръцки език, в „Римска история”, като название на едноименна пещера със светилище на Тракийския конник в Подбалканското поле.8
Същата транскрипция е описана от Вл.Георгиев - „ В названието Циропол се пази тракийското име Keiripara /надпис от с.Гърмен, Г.Делчевско/ с ei = i, палатализация ki = ци, дисимилация р-р>р-л, асимилация и-о>о-о и промяна а>о /в неударено положение/.”4 Името на селището в гръцката му транскрипция звучи „Кирипара”, но автентичният му корен е Цира – едно от названията на Тракийския конник. Етимологията се доказва и комбинаторно, чрез старото име на същото селище – Циропол и новото му име - Господинци. Циропол е изведено директно от теонима Цира – Господ /Тракийския конник/, а Господинци чрез превод от гръцкия теоним Кирис – Господ /топоним Кирипара/.
Изповядвания от одрисите кимерийци източноирански религиозен култ с върховен бог Шура, Ахура /Ашурамазда,Ахурамазда/ - „Спасител Мъдрец”, е по същество първият монотеистичен култ в Предна Азия и Европа с елементи на доктринален дуализъм – бог на доброто и демон на злото, който обаче не му е равнопоставен. Съответствие на върховния бог Ахура в арамейски език и в иврит е бог Йехова /Яхве/ По нататъшното развитие на това име минава през Йешуа и стига до Иисус - „Спасител”. Христос е гръцки превод на арамейското Месия – „Пророк” и на източноиранското Мазда – „Мъдрец”.
В този смисъл култовата фраза „Господ е българин” не звучи екзотично.
След приемането на християнството теонимът Кирис влиза в българския черковен именник като Кириùл –„човек на Господа” и се дава като църковно име на най-заслужилите. Константин Философ /827-869 г/ получава това име при замонашването преди смъртта си, като признание за великото си дело – адаптирането на българската азбука към езика на славянското население от западните области на българската държава/Морава/.
Особено важно е преминаването или звученето на основната форма на автентичното име на Господ /Тракийския конник/ – Чèра в българския език. Византийският придворен поет Мануил Фил /1270-1350г/, описвайки подробно походите на протостратор Михаил Глава срещу отрядите на Ивайло, споменава крепостта Чèрвезица на мястото, където 600 години по-рано Дион Касий Кокцеян е описал пещерата и укреплението Кирис.8 Крепостта Чèрвезица е българска, както и името ù. Мануил Фил изписва с гръцки букви автентичните имена на всички крепости, които споменава. Така буквално са изписани и имената на Чèрвезица, и находящата се наблизо крепост Твърдица, което документира за пръв път българската транскрипция на Божието име /Господ, Тракийския конник/, като „Чèрве”. Това комбинаторно се потвърждава и от името на друга стратегически важна българска крепост – Чèрвен, описана от Мануил Фил в същото произведение и находяща се върху древно тракийско укрепление.
„Чèрве”, изписано на глаголица като „YЗЬVЗ” или на кирилица като „ YЕРВЕ”, въпреки различията във фонетиката и морфологията между староеврейския и старобългарския език, има удивителна прилика с автентичното изписване на името „Яхве” в библията, тетраграматонът „YHWH” - изначалното, свещенното означение на Божието име, с което Бог се открива на Мойсей.
Подобен тетраграматон, пресъздаващ Божието име /Йешуа/ е достигнал до нас от финикийски и арамейски езици:
Най-горното съчетание от букви е на финикйски език / 1100 г.пр.Хр. – 300 г.сл.Хр./.
Средното съчетание от букви е на арамейски език /1000 г.пр.Хр. – 100 г.сл.Хр./.
Най-долното съчетание от букви е на съвременен иврит.
5.ЕЗИКОВОТО НАСЛЕДСТВО
Цялата история на източната част от Балканския полуостров от средата на второто хилядолетие пр.Хр. е доминирана от непрестанно придвижване на източноирански племена от Северното Причерноморие към Добруджа, Мизия, Тракия и Македония. Това е част от общото движение на индоевропейските народи от Азия към Европа. Първи отсядат на Балканския полуостров траките, мизите, даките и гетите /ІV-ІІІ хилядолетие пр.Хр./. По-късно, около ХІІ в.пр.Хр, но най-масово през ІХ-VІІІ в.пр.Хр идват кимерийците. След тях непрестанно вървят скити, сармати, алани, роксолани и от ІV в.сл.Хр. техните наследници по Дунав вече се наричат българи.
Анастасий Библиотекар/810-880г./ съобщава, че след разделянето на Римската империя през 364г., българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав. Българите обединили своето отечество съгласно родственото си право.
В карта от ІV в.сл.Хр. от Свети Йероним/331-420 г./, в препис от ХІІ век, е отбелязано: „Мизия, тук и България”. Тя е изработена по още по-стара карта на владиката Евсевий Кесарийски/260-340 г/, наречен „баща на църковната история”.
Източноиранските корени на българския език са наследени от траките, обогатени от кимерийците одриси и оформени в единна структура на езика след идването на Аспаруховите българи на Балканския полуостров. Този процес може да бъде описан като интегрална функция с аргумент променлива във времето величина – езиковият принос в българския език от основните групи от хора, отсядали в нашите земи в различно историческо време. Анализът на тази функция води до следните изводи:
1.Обективна оценка на езиковия субстрат в съвременния български език може да се направи само въз основа на натрупвания, диференцирани по време, а не по етнически или племенен признак.
Може да бъде оценено езиковото наследство/субстрат/ не въобще от тракийския език, а от населението на нашите земи в различни исторически периоди., например: до ІV в.пр.Хр, от ІV в пр.Хр до Р.Хр., от Р.Хр. до ІV в.сл.Хр., след ІV век.
Може да се приеме, че тези 240 тракийски думи, част от които са открити при историографски и археологически проучвания на материали и обекти, датирани след Р.Хр., са езиков субстрат от език, формиран в основни линии до Римското владичество на нашите земи, т.е. до началото на І век.
Тези думи са достигнали до нас предимно чрез анализ на тракийски топоними, ороними и двуосновни лични имена от различни източници и краища, и от гледна точка на математическата статистика са случайни величини, което позволява да се извърши оценка на думите в съвременния български език с тракийски произход, която води до втория извод:
2.При доверителна вероятност 95%, с тракийски произход, като част от език, формиран до началото на І век, са 18% от думите в съвременния български език, при неопределеност от 2,5%.
При тази оценка е отчетен и фактът, че общият брой на думите в съвременния български език е по-голям от този в тракийския език, формиран до началото на І век, поради многобройни и съществени влияния от други езици, при формирането на съвременния български език.
3.След Р.Хр. при формирането на съвременния български език, освен тракийския езиков субстрат и езика на Аспаруховите българи, участват и влияния от други езици – готски, аварски, печенежки, кумански, татарски, гръцки, турски и особено славянски език.
Използваният до тук метод за определяне на чуждия езиков субстрат в съвременния български език може да се приложи и за вековете след Р.Хр. За целта е необходимо лингвисти и филолози прецизно да установят процентното съдържание на думите от други езици, участвали при формирането на българския език след Р.Хр. Така ще се оценят количествено чуждите влияния в българския език и ще бъде премахнат позорният речник на българските думи в българския език.
6.ТРАКИЙСКИЯТ КОННИК
Част от имената и епитетите на тракийските божества са засвидетелствани в произведенията на античните автори, много повече такива имена се срещат в гръцки и латински надписи, а някои се извеждат от тракийските двуосновни имена.
„Дионисовата оргиастика започва да прониква в Гърция през VІІІ в.пр.Хр., в една преломна епоха, когато, наред с усилената колонизация на Егейското и Черноморското крайбрежие, Олимпийската религия постепенно се оказва избледняла и недостатъчна”13
По съвпадение или поради историческа необходимост, изместването на центъра на Дионисовия култ от Тракия към Гърция става по времето, когато в Югоизточна Тракия се настаняват кимерийците одриси. Няма нищо по-естествено за един конен народ от божество конник /Тракийският конник/ - Sho(u)ra(s), Chyra - „Шура,Чера,Цира” - в различни диалекти. Той е посредник между божествената мъдрост, воля, сила и хората. Той има много епитети и функции, защото култът му по същество е монотеистичен. Лекува болните като спасител/Созон/, вслушва се в молбите на хората/Епекоос/, праща светлина/Кендрисос/. В Добруджа той е Дерзалас /държител на плодородието/, в равнините на Тракия е Пиромерола /носещ спасение/, в Странджа е Авлариохос /закрилник на рудниците/. Подобни изображения на конни божества има по целия път на преселението на източноиранските племена, от Памир до Северното Причерноморие. Различните иконографски особености в тези изображения са вторични елементи, подчертаващи аспектите на усложнен и установен отдавна култ. Този култ заема основно място в религиозните представи на жителите на Тракия и в предримската и в римската епоха. Образът му е засвидетелстван предимно като иконография от римската епоха чрез повече от 4000 каменни релефа, намерени по нашите земи.
Прякото му свързване с евентуални гръцки или малоазийски образци на конни изображения не е възможно. Обяснението му чрез гръцката и раннотракийската митология не може да даде никакви резултати. В гръцкия и раннотракийския пантеон няма аналог на Тракийския конник. „ И макар че по въпроса е писано много, все още доста проблеми около неговата същност и произход остават неразрешени. ... За нас остава непонятен фактът, че Херодот, като говори за почитаните от траките богове, не споменава нищо за това тракийско божество. За митологичен разказ в изображенията му не може да се говори, защото такава „тракийска митология” не съществува”.4
Херодот/484-425г.пр.Хр./ няма как да спомене Тракийския конник. Той е съвременник на Терес и по време на неговото пътуване из Егейска Тракия, Тракийският конник все още е затворен в етническите граници на кимерийците в района Странджа - Сакар, пък и Херодот описва тракийските, а не кимерийските божества и митове.
Териториалното разпространение на изображенията на Тракийския конник е неравномерно. Той се среща само в провинциите Долна Мизия и Тракия, т.е. точно по пътя на кимерийците и в местата на отсядането им. При това в районите, близки до Черноморското крайбрежие, например около Одесос и Марцианопол, е най-голяма. Тя е висока и в района на Филипополис, Никополис ад Иструм и Августа Траяна, и намалява съществено към Сердика и Пауталия, т.е. съответства на влиянието на кимерийците одриси в Тракия и Мизия.
Както изясних по-горе, пряк аналог на Тракийския конник в източноиранската религия е върховният бог на доброто и мъдростта Ашурамазда /Ахурамазда/. Етимологията на имената се потвърждава освен чрез генетично идентичните фонеми и комбинаторно, чрез сходните им божествени функции. Първата част на името Ашурамазда е същата като автентичното име на Тракийския конник, а втората част – Мазда, означава „мъдрец” на авестийски език.
След създаването на Одриското царство, култът към конника, заедно с укрепването и разпространяването на одриското политическо и икономическо влияние в Тракия и Мизия, бива налаган съзнателно в новозавладените територии. Раннотракийските и елинистични култове, с техните човешки страсти и слабости, отстъпват постепенно пред мъдростта, силата и добрината му. Той става закрилник на всички поданици на Одриската държава. Култът му остава в Тракия и Мизия, и след свиването на Одриското царство в коренните територии на кимерийците.
Огромният брой от намерените в нашите земи образи на Тракийския конник са от периода ІІ до ІV век. Народът на Тракия и Мизия намира в него идентификацията си и чрез него отстоява достойното си място в разноликата, политеистична Римска империя. След включването на Балканския полуостров в нея, когато елинистичното влияние е ограничено и синкретизмът в идеологията на империята придобива определящо значение, култът на Тракийския конник израства и разцъфтява сякаш от небитието.
7.МАДАРСКИЯТ КОННИК
Предположенията, че Мадарският конник изобразява велик български кан, ловна сцена или победа над Византия, са инфантилни.
Релефът съдържа няколко основни стилизирани фигури, включени в съвършена, въздействаща композиция – куче, конник и звяр.
Източноиранската религия отделя най-голямо значение на кучето в сравнение с всички останали религии. В една от свещените книги, Зенд Авеста, е записано: „ Благодарение на кучето съществува светът. ... И каза Ашурамазда, богът на светлината, най-мъдрият господар: ... Желая да се отнасяш с кучето като с близък човек ... Когато умираш, последен поглед размени с кучето си, за да те придружи в последния ти път.” Кучето е приравнено на човека като юридически субект. Предвидени са наказания за лошото му гледане.
Източноиранският иконографски канон не допуска изображения на върховния бог до началото на І в.пр.Хр., а когато по-късно това става възможно и се практикува, съвместни изображения на хора и върховния бог се срещат рядко, защото самият той е олицетворен в човешки образ. Всеки друг човешки образ до него предполага немислима равнопоставеност и е недопустим. Изключения са някои образци на релефи на Тракийския конник, останали встрани от иконографския канон, както във времето, така и в пространството, където зад коня има изобразена човешка фигура, но те само потвърждават правилото.
Съвсем естествено от гледна точка на авторите, кучето в релефа на Мадарския конник символизира човешкия, български род. Конникът е художествено изображение на Шура, Чèра, Чèрве /Ашурамазда, Ахурамазда/, върховния бог – Спасителя Мъдрец. Звярът в краката на коня не е нито лъв, нито тигър, нито барс, а стилизиран образ на демон на злото – звяр. Това не е пронизано, умиращо животно. Опашката му е извита и насочена към конника. В цялата композиция няма динамика, нито намек за ловна сцена, а само застинало каменно величие. То е отражение на статуса в религиозния култ на българите на всяко едно от символичните изображения. Божията мъдрост и сила парализира демоните на злото/девите,деавите/ но не ги убива. На човека е вменено задължението да прави своя избор непрестанно – да следва божията сила и мъдрост или съюз с демоните на злото.
Мадарският конник е символът на вярата на българите. Той е каменен кивот, изсечен в скалите на височина, съответстваща на висотата на българския бог. Той съхранява послание към нас: „Божията мъдрост разделя българите от злото!” Ежедневният и ежечасен избор на българина да застане зад божията мъдрост и сила срещу злото е най-важен! Зад конника и срещу звяра – това е положението на кучето в релефа. Това е и изборът на българите: „Отричам се от общуването с мерзките, вредоносни, злокознени деви. ... Осигурявам свободно движение и свободен живот на онези стопани, които отглеждат добитък на тази земя.” Това е заветът на българите с бога! Божият завет се забравя лесно. Много гледат, малко виждат, затова релефът е голям и нависоко.
Като символ на вярата на българите, Мадарският конник е обобщение на иконографията на Тракийския конник, която има същия религиозно-естетически характер и носи същото послание. Пряката съпоставка на изображенията им показва, въпреки редицата иконографски особености и различия в детайлите, че основната идея – разделението на човека от демоните на злото с божията помощ, е една и съща. В някои от релефите на Тракийския конник тази идея е демонстрирана съвсем директно – човекът е изобразен като конник в умалени размери, разположен зад конното божество в левия горен ъгъл на релефа и препускащ в посока обратна на божеството, надалеч от звяра – демонът на злото. В релефа на Мадарския конник, тази идея намира своя апотеоз.
Авторите на Мадарския конник декларират еднозначно, че това е символът на вярата на българите. Те акцентират на двата задължителни, неотменими атрибута на върховния бог на доброто и мъдростта в източноиранската иконография и религия. Това са: двата концентрични кръга с частични радиуси над предния крак на коня – символ на сияещия, излъчващ благодат бог и шестолъчната звезда върху задния хълбок на коня – символ на шестте помощници на Шура, Чèра, Чèрве /Ашурамазда, Ахурамазда/ - Безсмъртните свети: Блага Мисъл, Правда, Желана Власт, Свято Благочестие, Съвършенство-Цялост и Безсмъртие. Те са създадени от него. Нямат съществуване независимо от него и са разбирани като негови съвършенства. Те се срещат като шестолъчна звезда в подобни изображения в земите на източноиранските племена. Същата шестолъчна звезда стои и върху оловния печат на кан Тервел и върху стената на Дворцовата църква в Преслав от Х век. Аналог на двата концентрични кръга с частични радиуси са соларните символи в персийската иконография. Това са доказателства за предхристиянската религиозна принадлежност на българските владетели и за синкретизъм.
Авторите на релефа акцентират върху религиозните атрибути, за да не оставят съмнение, че това е символът на вярата на българите, за де не позволят неговото послание да бъде подменено или конникът да бъде идентифициран с някой смъртен, пък бил той и владетел. Българските канове, дори когато са изпълнявали функциите на върховни жреци, не са се обожествявали, нито в лично качество, нито като институция.
Източноиранската религия вменява на човека още едно основно задължение – да пази чистотата на земята и водата повече от собственото си тяло. Упованието в Божията мъдрост, отричането на злото във всичките му форми, свободата на движението и опазването на околната среда са основните характеристики на Държавата на духа. Освен духовно послание, Мадарският конник е и материален знак на Българската държава на духа. За нея е писано много, но само тук може да бъде видяна и докосната с ръка.
Мадара е култов комплекс преди и след изсичането на релефите върху скалата. Тя има същото значение за българите, като Йерусалим за евреите и християните и Мека за мюсюлманите. Култовото значение на този уникален комплекс остава и след приемането на християнството. Запазени са спомени на местни жители, според които на скалния релеф е изобразен Свети Георги.

8.НАСЛЕДСТВОТО НА КОННИЦИТЕ
Тракийският конник оставя ярка следа в българската топонимия. Автентичното му тракийско име Шура, Чèра, Цира – в различни диалекти, къснотракийската му форма Чèра и последвалата българска транскрипция Чèрве, стоят в корена на имената на две големи български средновековни крепости и на две съвременни български селища.
Първата от тях е късноантична и средновековна крепост Червезица. Това е стратегическа крепост в Подбалканското поле, на стръмен и висок хълм северно от град Николаево, Старозагорско, на входа на Хаинбоазкия проход. Кой знае защо, тя е известна като Асара,Хасара, от турското „Хисар” – крепост.8 Чèрвезица е спомената от Мануил Фил като свидетел за превземането на крепостта Твърдица, която се намира на 14 км североизточно от нея.
Втората средновековна крепост е Чèрвен. Тя се намира на 30 км южно от град Русе, върху труднодостъпен продълговат скален рид, обграден от река Черни Лом. Спомената е от Мануил Фил при описанието на византийския поход в Мизия.
Съвременният български град Чирпан също дължи името си на една от формите на името на Тракийския конник – Чира. На 6 километра северно от града, в землището на с.Рупките, се намират останките на античната крепост Карасура. В основата на този топоним стоят две тракийски думи: kara – гора и Sho(u)ra(s), Chyra – Шура, Чира /Тракийският конник/. Карасура буквално означава „Гората на Тракийския конник - свещената гора”.
Село Чирен, на 15 км. северно от гр.Враца, също дължи името си на Тракийския конник. Наблизо има останки от римска крепост, изградена върху тракийско селище.
Древнотракийските укрепени селища при Червен и Чирен се намират съответно на северната и северозападната граница на най-голямото териториално разширение на Одриското царство и очертават района на одриското политическо, културно и религиозно влияние. Те са опорни гранични крепости на одрисите и в тях култът към Конника е пренесен от Тракия, налаган и поддържан непрестанно, възприет от местното население и продължил възхода си до приемането на християнството.
Друго значимо наследство от Тракийския и Мадарския конник е графичният знак ‌ - ‌׀Y׀.
Той се среща многократно, повече от 170 пъти в български надписи върху оръжия и предмети – над 50 пъти около Плиска, Мадара и Преслав, във Варненско, в София, в Сърбия и Черна гора. Местонахожденията му очертават сферата на българското присъствие на Балканите във времето и пространството. Този знак е открит и върху дръжката на ранен тракийски жезъл от с.Побит камък, Разградско.6
Големият брой знаци‌ ‌׀Y׀, намерени около Мадара, подсказват връзка с Мадарския конник. Двете къси вертикални черти в началото и в края на графичния знак символизират двете фундаментални единици, структуриращи реалния свят – хората /кучето/ в началото и демоните на злото /звяра/ в края на знака. Те са означени еднакво, защото според източноиранската религия на българите, в ерата на разделението, обхващаща историческия живот на човека, хората и демоните на злото съществуват едновременно и паралелно. Разделянето на доброто от злото е главната идея на този култ. Единствено божията мъдрост, символизирана от по-големия среден знак Y , отделя хората от демоните на злото. Знакът ׀Y׀ кратко и точно внушава това разделение.
В оригиналните изображения на ׀Y׀ разликата между височината на двете вертикални линии /хората и демоните/, от една страна и средния по-голям знак /Господ/, от друга, е същата, като разликата мужду височината на двете зооморфни изображения/кучето и звярът/ и конника в релефа. За да се подсили въздействието на релефа, религиозно-идеологическото съдържание е предадено чрез едновременно използване на два начина – зооморфен и антропоморфен, често използван метод в източноиранската иконография.
׀Y׀ е графичният символ на вярата и завета на българите с Господ. От тук до Свети Георги и Христос има само една крачка. Той се среща повече от 100 години след официалното приемане на християнството в България. ׀Y׀ има ритуално символичното значение на кръстния знак за българите и затова постепенно, плавно и без сътресения е заменен от кръста. Буквалното му значение върху битови предмети е „Боже опази!”, а върху оръжия „С нами бог!”.



9.БУКВАЛНОТО И САКРАЛНОТО
Всичко, казано до тук, ще бъде доказано, само ако се разчете графичният знак ׀Y׀ буквално и прочитът потвърди значението му като графичен символ на вярата на българите.
Известно е, че за да са понятни буквите за широк кръг от населението, първоучителите ги извеждат от техните словесни образи – имената на буквите. Вероятно това са първите думи на неизвестен акростих, който дава реда и имената на голямата част от българските букви. Необходимо е да разберем какви са имената на „׀”и на „Y” в старобългарската азбука и в нейното развитие – глаголицата и кирилицата.
За целта е задължително да се позовем на най-старите известни названия на българските букви. Най-старият паметник, в който срещаме имената на старобългарските букви, е така нареченият Abecenarium bulgaricum /Х-ХІІ век/. Там са дадени поредно буквите на глаголицата, заедно с имената им на латиница. Името на десетата буква ׀ e „ise”, на единадесетата ІІ – „isei”, а на двадесет и осмата Y - „sarauè”.3 В азбуката на чешкия абат Дивишь, публикувана в Codex giganteus в Стокхолм през 1360 г., десетата буква ׀ е именувана - yzze, а двадесет и осмата Y – „czrw”.10
Руският византолог Регель публикува в Санкт Петербург през 1891 г. названията на българските букви в Analecta byzantino – russica. Там десетата буква е именувана „иже”, а двадесет и осмата - „чèрве”.9
В староруската книжнина имената на българските букви намираме в статия на Максим Грекь. Там отново десетата буква е именувана „иже”, а двадесет и осмата „чèрве”.14
Българският книжовник Константин Костенечки /1380 – след 1431г./ в „Сказание за буквите”, гл. VІІ, нарича десетата буква ׀ -иже /относително местоимение/, а единадесетата буква ‌‌‌‌‌‌‌‌‌‌ІІ – „и”.3
Голяма част от българските букви достигат до нас със славянски имена –азъ, боукы, въдъ, глаголи, добро, живъте ... , като първи думи от съответните редове на акростих. Друга част нямат имена – съюзът „и”, ѓ, њ ... . Трета част са с гръцки имена, защото са заимствани от гръцката азбука – кси, пси и фита. Има и една друга част от старобългарските букви, за произхода на чиито имена съществуват невероятни хипотези – за албански и готски произход, само не и разбиране за автентичен български произход на имената им! Това са хърь, ׀εрь, фрьтъ, оукъ, юсъ.3 Те са останали от най-старата българска азбука, защото адапторите не са успели да открият съответстваща дума, с която да ги подменят.
Единствената буква, за чието име не е дадено досега никакво обяснение е буквата „Y”. В по-късните издания на кирилицата, като това на Константин Костенечки, тя е посочена с името „чръвъ”, което по народна етимология преминава постепенно в чръво /черво/. Няма известен до днес акростих, който да съдържа, особено в началото на някой ред, думата чръв или черво. Тази буква, още от най-ранните издания на българските букви, посочени по-горе, носи българското име „Чèрве”. Тази буква носи името на върховния и единствен бог в източноиранската религия на българите, изобразен в релефа на Мадарския конник – Господ Чèрве. В нея се съдържа чрез транскрипция името на Тракийския конник – Шура, Чèра. Него гърците, още от появата му в Тракия, наричат Кирис – Господ. В глаголицата тази буква съответства на най-голямата употребявана числена стойност – 1000.
Буквата Y /Божието име/, поставена между двете вертикални черти на съюза ІІ‌‌, го разделя на две части и има символичното значение на разединяване, разделяне, разрушаване на съюза между хората и демоните на злото. След разделянето, от двете страни на Y остават две букви ׀ – „иже”, относително местоимение „онези” със символично значение - „онези, които трябва да бъдат разделени”. ׀Y׀ се чете буквално – „Боже, раздели /опази/ ни от злото”. В мирно време това е „ Боже опази!” , а в битка - „С нами бог!”
Около 100 години след официалното приемане на християнството в България, почти през целия Х век, до падането й под византийска власт, графичният знак ׀Y׀ се среща върху битови предмети и оръжия. През ХІ век този знак изчезва.
Подмяната на Чèрве с чръв/о/ не е наложена от християнската религия. Християнството безболезнено е възприето от местното населението на Тракия и Мизия поради сходното си с това на конника, послание, много преди създаването на Мадарския конник, глаголицата и кирилицата. Значимо наследство на Тракийския конник е образът на Свети Георги. Това е оригиналният принос на източноиранския култ в християнската иконография, пример на приемственост и синкретизъм. Да си спомним българската поговорка: „Хубав празник Великден, дваж по-хубав Гергьовден.”
През ХІ век, по време на византийското владичество в България, името на буквата Y е изменено от „Чèрве” на „чръв/о/”. Това не може да стане случайно или от невежество. Подмяната на Чèрве с чръв/о/ е продиктувана от нуждите на панелинизма. Целта е да изчезне името на българския бог и българското самосъзнание. Какво остава от народ, който замени Божието име с черво?
Тази промяна е станала насилствено, планирано и повсеместно, така че днес българите, единствени от останалите европейски народи, не знаят името на предхристиянския си бог, не помнят, че прадедите им са донесли първия монотеистичен култ към Божията Мъдрост на Балканите тогава, когато Олимпийската митология пресъздава враждите между местните богове, а Дионис тъне в блажено опиянение всред оргии с Менади и Сатири. Резултатът е унищожаването на българската предхристиянска религиозна идентичност, като част от стратегическата цел – изчезването на българската народностна идентичност в рамките на християнския панелинизъм и по-късния панславизъм.
Буквата Y е запазила автентичното си име „Черве” само в цитираните по-горе изданията на българската азбука, отпечатани в Стокхолм и Петербург, далеч извън границите на България и Византия. Въпреки това българският бог на доброто и мъдростта не може да бъде унищожен от никой нашественик. За българите той естествено и хармонично се слива с християнския бог.
Знакът ׀Y׀ има всички характеристики на съвременното понятие лого. Той е употребяван масово до края на Х век, защото е съставен от комбинация от букви, която по най-въздействащ и недвусмислен начин внушава сакралното послание на Мадарския конник и визуализира молитвата към българския бог.
Мадарският конник е предхристиянския символ на вярата на българите, а ׀Y׀ е графичния му знак.


ИСТОРИОГРАФИЯ:
1.Абаев А.,Вестник древней истории,М.,1954;86-90
2.Всемирная история,т.І,М.,1956;259,530
3.Георгиев Е., Имената на старобълг. букви, Сборник, С., 1940; 134,136
4.Георгиев В., Траките и техния език, БАН, С., 1977;45,58,88,97,104,164,264,252,266
5.Гочева Зл., Култът на тракийския конник в контекста на религията на Източното Средиземноморие, ЮЗУ-Бл., 1/2003; 1,2
6.Гочева Зл., Завещано от траките,С., 1997; 14
7.Дечев Д., Характеристика на тракийския език, с.,1952
8.Димитров Д., Тиле-изгубеният град, Ст.З.,2009;12
9.Иванов Й., Северна Македония, с., 1906; 69
10.Лавров П., Кирило та Методiй в давньословянському письменствi,К., 1928; 150
11.Миков В., Долмени, БИБ, год.V, т.І,С.,1932-33; 4
12.Миков В.,Материали от последния период на бронзовата епоха в Северозападна България, сп.Археология, бр.3, С., 1970; 48,561 13.Тодоров Я.,Предхристиянски религиозни течения в нашите земи,БИБ ІV, С., 1930; 5
14.Ягичь, Разсужденiя.., С.П., 1885-1895; 384, 606